Можете да ми вярвате, защото го зная от първа ръка.
Никога не сте виждали по-щастлива тълпа от „съхранени“ личности от обитаващите Сбръчканата скала. Е, някога може и да е била скала, астероид като останалите, дето се реят из пространството около нашето Слънце, Юпитер, Марс или на друго място. Но вече не е. Защото точно този астероид отдавна е бил надупчен и издълбан от кора до кора. Не от хората. От някой друг. Ние само го използваме. И какво по-добро място да се отпразнува стогодишнината от старта на първия човешки междузвезден пилотиран полет?
Вече разбирате, че Сбръчканата скала е доста необичаен астероид, дори бих казал уникален. Първо, защото кръжи около Слънцето по орбита, която е перпендикулярна на еклиптиката. Това по въпроса за неговата необичайност. Уникалното е, че когато бил открит, оказал се натъпкан с хичиянски кораби. Не един или два, а впечатляващо количество — деветстотин двадесет и четири! И то напълно функциониращи съдове! Особено ако не ви безпокои въпросът къде отивате или кога ще се върнете. В началото това си оставаше неразрешима загадка. Качвахме се на корабите, пускахме двигателите и чакахме, преизпълнени с нетърпение и страх. И се молехме.
Понякога късметът ни спохождаше.
По-често вместо него идваше смъртта. Онези от нас, които принадлежат към първата група, тази вечер присъстват на купона.
Но всяко успешно пътешествие с хичиянски кораб ни разкриваше по една частица от истината и с течение на времето се понаучихме да пътуваме до разни места из галактиката и дори да се връщаме невредими. Даже съумяхме да усъвършенстваме някои от хичиянските уреди. Те са използвали ракети, за да се преместят на по-ниска орбита, ние прилагахме Лофстрьомови примки. С течение на времето астероидът престана да играе централна роля в изследването на космоса.
Ето защо хората решиха да го преместят на околоземна орбита.
Първо намислиха да го превърнат в музей. После им хрумна да го устроят като жилище за оцелелите от хичиянските пътешествия. Някъде по това време започнаха да го наричат Сбръчканата скала. Преди това името му беше Гейтуей.
И ето че се изправяме пред поредния проблем на общуването, защото как да ви обясня какво направихме двамата с Еси след това?
Най-лесно би било да се каже, че се разделихме.
Да, така е, в известен смисъл. Не го ли правят всички на купон? Реехме се наоколо, по нашия безтелесен начин, срещахме се с приятели, прегръщахме ги, разменяхме си поздравления и спомени — не че всички наши приятели на астероида са безтелесни, просто на първо време не обръщахме внимание на „телесните“. (Не бих искал да останете с погрешното впечатление, че ги презираме или ненавиждаме, напротив, те са ни скъпи колкото и съхранените. Но, Боже мили, телесните са толкова бавни!)
Ето защо през следващите десет хиляди милисекунди се чуваше само: „Марти! Отдавна не сме се виждали!“, „О, Робин, виж на какво се е направила младата Джени Йе-ксинг!“ или „Помниш ли как смърдеше това място!“ Така продължи доста дълго, защото, както вече споменах, много хора бяха дошли за купона. Добре де, ще ви дам известна представа. След първите петдесет прегръдки, направих кратка пауза, за да се свържа с моята помощна програма „Алберт Айнщайн“.
— Алберт — прошепнах аз, когато той изплува сънен в пространството пред мен, — колко са всъщност?
Той всмукна дим от лулата си и ме посочи с мундщука й.
— Бая множко, ако питаш мен. Общият брой на проспекторите от Гейтуей е тринайсет хиляди осемстотин четиридесет и двама. Някои от тях са невъзвратимо мъртви. Малка част отказаха да пристигнат, има и такива, които още пътуват. Да не забравяме и групата на така наречените бивши проспектори, каквато е госпожа Бродхед, да не говорим за немалкия брой пациенти, обитаващи астероида по причини, които нямат нищо общо с празнувания юбилей. И така, в настоящия момент присъстващите са три хиляди седемстотин двайсет и шест, като половината от тях са в програмно-съхранен вид.
— Благодаря ти — кимнах аз и побързах и да го спра, защото понечи да си тръгне. — Още нещо, Алберт. Хулио Касата. Не ми дава мира един въпрос — какво толкова го дразнят нашите изследвания в Института и най-вече — какво търси тук. Ще ми се да поразучиш малко нещата.
— Но аз вече го правя, Робин — усмихна се Алберт. — Ще ти се обадя веднага, щом събера още информация. Междувременно, желая ти приятно прекарване.
— Ще се постарая — кимнах доволно аз.
Алберт Айнщайн е чудесен помощник, на който винаги може да се разчита. Оставям на него проблемите си и така мога да се порадвам на удоволствията в живота. И този път постъпих по същия начин, без следа от доскорошното безпокойство.
Не познавахме всичките 3726 присъстващи ветерани, но бяхме имали честта да се срещнем с немалък брой от тях. Ето защо ще ви спестя някои от подробностите, тъй като едва ли ще ви е интересно да прочетете десетки пъти репликата: „Хей, къде се губиш, бе човек!“, „Изглеждаш направо чудесно!“ или нещо от тоя род.
Носехме се нагоре-надолу из гигабитовото пространство, кръстосвахме безчислените квадранти, нива и тунели на стария къс скала, вдигахме ръце за поздрав към бившите ни колеги или махахме на появилите се пред нас съхранени. Обърнахме по няколко чашки със Сергей Борбосной — Сергей е състудент на Еси от Ленинградския университет, преди двамата да отлетят за Гейтуей и впоследствие да срещнат смъртта си от радиационно облъчване. Прекарахме известно време в музея, кръстосвайки с коктейлни чаши в ръце сред експонатите на изложбата — артефакти от Венера и планетата Пегис, огнени перли, молитвени ветрила, останки от непознати уреди от всички краища на галактиката. Срещнахме се с Джени Йе-ксинг, която излизаше с нашия стар приятел Оди Уолтърс III преди той да отлети към ядрото на галактиката за среща с хичиянците. Сигурно е искала да се омъжи за него, но въпросът вече не беше актуален, откакто Джени бе катастрофирала с вертолет, опитвайки се да го приземи по време на една зимна буря на планетата Персефона.
— Не можа ли да измислиш нещо по-тъпо! — посрещнах я с укор аз. — Вертолетна катастрофа!
След което трябваше да се извиня, защото никой не обича да му натякват, че начинът, по който е напуснал този свят, бил тъп.
Това бяха съхранени души като нашите, с които можехме да разговаряме без никакво усилие и без каквито и да било посреднически устройства. Имаше, естествено, и немалко хора от плът, които също искахме да видим.
Но това е съвсем друг проблем.
Не е лесно да ви опиша какво е да си безтелесен ум в гигабитовото пространство.
В известен смисъл наподобява секса. Не можете да го обясните с думи на някой, който не го е правил. Зная го от личен опит, защото ми се е случвало да описвам какво е да правиш любов на разни доста странни хора — дори не точно хора, а разумни създания — и помня добре усилията, които трябваше да полагам. След цял куп милисекунди, в които те изслушваха търпеливо моите описания, литературни отклонения и обяснения — прекъсвани нерядко от пояснителни въпроси, накрая обикновено произнасяха нещо от рода на: „А, да, сега разбрах! Прилича на онова другото нещо, дето го правите. Кихане или както там му викахте. Знаете, че не е прието да го правите, но ви се налага… Ако пък се забавите, започва все повече и повече да ви сърби, докато накрая не можете да издържате, кихате и изведнъж ви става по-добре. Познах, нали?“
„Не, ни най-малко“ — отвръщам тогава, но и това не ми помага особено.
Та по същия начин се чувствам сега, когато трябва да ви разкажа за усещанията си в гигабитовото пространство. Все пак мога да ви опиша поне част от нещата, които правя там. Например, докато си пийвахме със Сергей Борбосной във „Вретеното“, всъщност не бяхме там. Не че „Вретеното“ не съществува вече, това е централната кухина на астероида Гейтуей. На времето тук е имало бар — прочутият „Синият ад“, любимо място за разпивки и комар на всеки проспектор и незаменим източник на кураж преди поредния полет на хичиянски кораб. Но истинското „Вретено“ отдавна не се използваше за това. Беше превърнато в солариум и тук пристигаха за нагревки най-тежките гериатрични пациенти.