И още по-лошо, в очите на колониалните корпорации Карл беше ходеща лоша реклама. Лоша реклама и гарантирана финансова дупка. За да стане някой като Грей готов за транспортиране, „Гарод Хоркан“ влагаха тонове долари във вид на обучение от различен вид и мрежова биотехнология. Никой не би искал инвестиция от подобен мащаб да умре, като кръвта й изтече в прахта на високопланинско плато, и да цъфне във вестниците под заглавие с едър шрифт „Проблеми със сигурността в лагер на КОЛИН!“
Преди четири години се беше отбил при управителя на подобен лагер южно от Ла Пас да съобщи за целта на пристигането си и докато попълваше формуляри в административната сграда, плячката му незнайно как беше успяла да изчезне от хоризонта. Когато влезе в бараката, една паница със супа още вдигаше пара на масата в кухнята, даже лъжицата беше вътре. Задната врата беше отворена, отворен беше и един празен сандък до леглото в съседната стая. Онзи тип така и не изплува повече и Карл стигна до неохотното заключение, че най-вероятно вече е стигнал на Марс. Същото докладва и в Агенцията. Никой от КОЛИН не би потвърдил подобно запитване, така че изобщо не си направи труда да отправи такова.
След половин година една вечер съобщи за пристигането си на друг лагерен управител, но отказа да попълни формулярите предварително, в резултат на което при изхода на административната сграда го чакаха петима мъжаги с бейзболни бухалки. За щастие не бяха професионалисти и в тъмното си пречеха взаимно. Но докато измъкне една от бухалките и разгони останалите биячи, целият лагер беше вече на крак. По улиците плъзнаха факли и новината се разнесе мълниеносно — пристигнала е нова чернилка, аутсайдер някакъв, и се е сбил с някакви хора при административната сграда. Под толкова враждебни погледи Карл изобщо не си направи труда да тръгне да търси адреса на беглеца из улиците. Би било излишна проява на храброст, а и знаеше, че няма да намери никого.
Колкото до изхода от сбиването, и той беше в същата степен предсказуем. Въпреки множеството минувачи и неколцината откровени зяпачи изведнъж се оказа, че полезни очевидци на сбиването няма. Мъжът, когото Карл беше набил достатъчно, че да не може да избяга, мълчеше като риба, когато го питаха какво е предизвикало нападението. Управителят отхвърли категорично предложението на Карл да го разпита лично — не можело нито насаме, нито пред свидетели, имало медицински основания да му откаже. Само повтаряше, при това бавно, сякаш смяташе Карл за умствено недоразвит, че задържаният има права и че вече бил пострадал сериозно.
Карл — от бузата му течеше кръв и подозираше, че има поне един счупен пръст — само го погледна невярващо.
След тези и още една-две подобни случки уведомяваше лагерните управители за присъствието си едва след като си свършеше работата.
— Търся един стар приятел — каза сега на сервитьорката, когато тя се върна с машинката. Даде й кредита си от КОЛИН и я изчака да го прекара през четеца. — Казва се Родригес. Много е важно да го открия.
Пръстите й се задържаха над клавиатурата. Тя сви рамене.
— Родригес. Всеки трети се казва Родригес.
Карл извади снимка, изтеглена от клиниката в Богота, и я плъзна по плота към нея. Снимката беше обработена дигитално, системата коригираше образа така, както пациентът би изглеждал, след като отоците спаднат. В реално време, толкова скоро след толкова евтина операция, новото лице на Грей едва ли би се различавало много от лицето на човек, линчуван в Джизъсленд, но мъжът на снимката изглеждаше в добро здраве и дори приятен за окото. Широки скули, широка уста, средностатистическа физиономия. Карл, чиято параноя не знаеше граници, беше накарал Матю да се вмъкне в информационния поток на клиниката, за да са сигурни, че не го подхлъзват с фалшива снимка. Матю помърмори малко, но все пак го направи, сигурно най-вече за да докаже, че може. Нямаше съмнение. Сега Грей изглеждаше така.
Сервитьорката погледна принтираната снимка без грам любопитство, после въведе по сметката на кредита сума, която определено не беше пет сола. После кимна към едър светлокос мъж в другия край на бара — типът гледаше втренчено чашата си, сякаш я мразеше.
— Питай него.
Ръката на Карл се стрелна мълниеносно. Тази сутрин си беше взел дозата и мрежата удвояваше бързината и силата му. Стисна показалеца й, преди да е натиснала копчето за осъществяване на трансакцията. Изви го леко, колкото да обере хлабината от ставите на кокалчетата. Усети как костиците опират на твърдо.
— Питам теб — спокойно каза той.
— Аз пък ти казвам. — И да се беше уплашила, не й личеше. — Лицето ми е познато. Идва да пие с Рубио, онзи там, два-три пъти седмично. Само това знам. Сега ще ми пуснеш ли пръста, или да привлека малко внимание? Да уведомя лагерната охрана например?
— Не. Трябва само да ме представиш на Рубио.
Тя го изгледа изпепеляващо.
— Защо не го каза направо?
Карл я пусна и я изчака да довърши трансакцията. Жената му върна кредита, махна му и тръгна бавно от своята страна на бара към русокосия с чашата. Той вдигна очи към нея, после ги извъртя към Карл, после пак към нея. Заговори на английски.
— Здрасти, Габи.
— Здрасти, Рубио. Този виждаш ли го? — Премина на английски, със силен акцент, но иначе го говореше добре. — Търси Родригес. Казва, че му бил приятел.
— Сериозно? — Рубио измести леко центъра на тежестта си, за да погледне Карл директно. — Приятел си на Родригес?
— Да, ние…
И ножът блесна.
По-късно, когато му остана време за това, Карл се сети как става номерът. Ножът сто на сто бе с лепка на дръжката и русият го бе прикрепил под ръба на бара още щом беше видял сервитьорката да говори с непознат. А после Карл се беше приближил уж небрежно — приятел на Родригес, как пък не — и това беше затворило веригата. Виж, тези двамата наистина бяха приятели на Грей. И знаеха, че той няма други приятели.
Така че Рубио грабна ножа и със светкавично движение замахна към Карл. Острието просветна на слабата светлина, излязло изпод сянката на барплота, сряза сакото на Карл под кръста и се плъзна безсилно по уеблара отдолу. Ризница от истинска геннообработена паяжина, струваше майка си и баща си. Но в удара бяха вложени твърде много гняв и омраза, а и острието сигурно беше от моновлакна. Карл усети как върхът пробива ризницата и се забива.
Но понеже нападението не беше съвсем неочаквано, той вече се беше задвижил, а и уебларът му даваше значително предимство, защото му спестяваше нуждата да се прикрива. Удари Рубио с ръба на дланта си — два пъти, бързо, рязко, счупи му носа, смаза му слепоочието и го блъсна на пода. Ножът се залюля хлабаво — гадната, отвратителна интимност на метал в плът — и Карл го издърпа с ръмжене. Рубио се гърчеше на пода и сигурно беше вече наполовина умрял. Карл го ритна в главата за всеки случай.
Всичко замря.
Хората гледаха.
По корема му се стичаше кръв.
Габи беше изчезнала през кухненската врата. Което също можеше да се очаква — източникът на Карл твърдеше, че сервитьорката била близка с Грей. Карл се преметна през бара — стрелна го жестока болка в раната — и хукна след нея.
През кухнята — претъпкано мръсно помещение, газови печки с почернели захабени тигани и врата към улицата, вратата още се люлееше. Карл закачи дръжките на два тигана, докато се промушваше покрай печките, и те паднаха с трясък на пода. Изскочи на тясната уличка зад сградата. Яркото слънце го заслепи. Примижа и погледна наляво. После надясно. И видя сервитьорката — тичаше колкото я крака държат. Преднината й беше трийсетина метра.
„Става.“
Хукна след нея.
По време на сбиването мрежата се беше активирала на максимален режим. Сега го изпълваше, топла като слънцето, и болката в хълбока му избледня до бегъл спомен и смътното усещане, че му тече кръв. Зрението му се изостри и се фокусира върху бягащата жена, периферните образи се размазаха. Тя свърна наляво, извън полезрението му. Карл вече беше скъсил дистанцията с една трета. Стигна до ъгъла и зави — уличката беше толкова тясна, че раменете му отъркваха стените. Небоядисани стени на сглобяеми бараки с малки високо разположени прозорци, пластмасови панели и рамки, захвърлени кутийки от безалкохолно и бира в прахоляка. Спъна се в нещо. Габи завиваше надясно. Едва ли се беше сетила да погледне назад.