Още една затворена биотехнологична сметка.
Габи се опита да стане и се подхлъзна на собствената си кръв. Раната на рамото й кървеше обилно, кръвта се стичаше по ръката й и попиваше в пъстрото килимче. Куршумите за пистолетите „Хааг“ бяха направени така, че да остават в тялото — стената зад Габи беше недокосната, — но причиняваха жестоки наранявания при влизането си в плътта. Тя вдигна очи към него; скимтеше тихичко, обзета от дива паника.
Карл поклати глава и каза на кечуа:
— Ще ида да повикам помощ.
После, в потока светлина, който се ливна през вратата, се обърна безшумно и я простреля в тила.
2.
Арестуваха го естествено.
Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.
Завариха го седнал с кръстосани крака на стъпалата пред входната врата на сглобяемата барака, сложил ръце върху коленете си с дланите нагоре. Това беше поза за медитация, която беше научил от Съдърланд, макар че в момента изобщо не му беше до медитиране. Ефектът на мрежата бързо отслабваше и болката в хълбока се връщаше пълзешком. Карл дишаше плитко, за да дразни раната по-малко, и внимаваше тялото му да е напълно неподвижно. Наблюдаваше напрегнато как мъжете от лагерната охрана бавно се приближават. Пистолета „Хааг“ и разрешителното си от Агенцията беше оставил на улицата, на цели четири-пет метра от стъпалата, и веднага щом първият брониран стрелец се приближи достатъчно с опряна в рамото и готова за стрелба карабина, Карл бавно вдигна ръце над главата си. Младежът в специалната броня дишаше, тежко, под шлема и очилата момчешкото му лице беше побеляло от напрежение.
— Аз съм лицензиран агент — каза високо и ясно Карл на испански. — Работя по договор с Агенцията за генетично лицензиране към ООН, АГЛОН. Разрешителното ми е ей там, при пистолета. Не съм въоръжен.
Останалата част от отряда го наобиколи, всичките с насочени за стрелба оръжия. Млади момчета, тийнейджъри. Водачът им беше мъничко по-голям, но и неговото потно лице не излъчваше особена увереност. Карл повтори рецитацията си, продължаваше да седи неподвижно. Трябваше да проумеят кой е и какъв е, преди да влязат в бараката. Трябваше да им предложи нещо, някакъв авторитет, институция, върху която да прехвърлят отговорността. Защото зад високотехнологичната екипировка те бяха мобилизирани селянчета, като онези, с които беше пътувал в патрулния камион. Повечето сигурно бяха напуснали училище на четиринайсет, някои и по-рано. Може изобщо да не бяха чували за Европейския съд, отношението им към ООН пък беше в най-добрия случай нееднозначно, но разрешителното от Агенцията беше внушително наглед парче пластмаса и холотехнология. С малко късмет именно то щеше да натежи на везните, когато откриеха труповете в бараката.
Водачът на отряда свали пушката си, коленичи до разрешителното и го взе. Взира се дълго в холоснимката, сравняваше я с лицето на Карл. Стана и побутна колебливо с върха на ботуша си пистолета „Хааг“. После каза:
— Чухме изстрели.
— Да, знам. Опитах се да арестувам двама заподозрени по дело на АГЛОН и те ме нападнаха. Мъртви са, и двамата.
Младежите се спогледаха през визьорите на шлемовете си. Капитанът кимна на двама, момче и момиче, и те се качиха по стъпалата. Момичето извика предупредително при вратата.
— Вътре няма живи хора — каза Карл. — Уверявам ви.
Двамата младежи влязоха в бараката по всички правила на военната тактика и преминаха от стая в стая: продължаваха, напълно излишно, да подканят на висок глас присъстващите да се предадат. Останалите чакаха, все така с насочени към него оръжия. Накрая момичето излезе с преметната през рамо пушка, отиде при водача и му каза нещо. Той кимна и си свали очилата. Карл срещна обичайния, познат му до болка втренчен поглед и въздъхна. Все същата смесица от страх и отвращение. Младият мъж откачи от колана си синя пластмасова примка за задържане и го посочи, все едно е нещо мръсно.
— Ставай — каза студено. — Ръцете зад гърба.
Когато най-после махнаха примката, пръстите му бяха изтръпнали до безчувственост, а раменните стави го боляха от усилието да притиска китките си една към друга, та кръвообращението му да не спре съвсем. Бяха стегнали примката жестоко — Карл стискаше юмруци, докато я слагаха, но дори и този трик не му осигури достатъчно хлабавина, а напрежението в раменете го принуждаваше от време на време да раздалечава китки, така че както и да застанеше, примката се впиваше в месото му. Като се имаше предвид и раната в хълбока, връзването определено му идваше в повече.
Бяха видели раната, докато го обискираха, но повече ги интересуваше да му изпразнят джобовете, отколкото да се погрижат за здравето му. Така че махнаха примката. Стига да не умреше, докато е при тях, май изобщо не им пукаше как е. В сградата на лагерната охрана срязаха дрехите му, някакъв медик огледа безразлично раната, обяви я за повърхностна, напръска я с антибактериален препарат, залепи я и я покри с превръзка. Без аналгетици. После го вкараха в пластмасова арестантска килия, която миришеше на урина, и управителят цели два часа се преструва, че има по-неотложни задачи от престрелка с две жертви в лагера, за който отговаря.
Карл прекара това време, като проиграваше наум сблъсъка си с Грей и търсеше вариант, в който Габи оставаше жива. Преценяваше ъглите, думите, които беше използвал, начина, по който се беше развил разговорът. И всеки път стигаше до едно и също заключение. Имаше само един вариант, при който Габи оставаше жива — ако беше застрелял Грей веднага щом изскочи от банята.
Съдърланд би се ядосал много, това го знаеше.
„Пътуване във времето не съществува — беше му казал веднъж с дълбокия си търпелив глас. — Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“
Окуражени от спомена, собствените му мисли представиха сметката си.
„Това повече не искам да го правя.“
Накрая двама младежи от отряда, вече без броня, дойдоха и го изведоха от килията, без да му свалят примката, и го отведоха в малък офис в другия край на сградата. Лагерният управител беше приседнал на ъгъла на бюрото си, люлееше крак и гледаше как грубо свалят примката от китките му. Няколко капки от разтворителя капнаха върху кожата му и го изгориха. Не беше случайно, реши Карл.
— Много съжалявам за случилото се — каза управителят, на английски и без никакво видимо съжаление. Беше типичен представител на породата си — висок, бял, около четирийсетте, с маркови цивилни дрехи, които бегло напомняха униформа. Карл знаеше, че се казва Аксел Бейли, но самият Бейли нито му се представи, нито се ръкува с него.
— Аз също.
— Мда, видно е, че са ви задържали неоснователно. Но ако ме бяхте уведомили за пристигането си, преди да хукнете из лагера и да се правите на детектив, можехме да си спестим много неприятности.
Карл си замълча, само разтърка китките си и се подготви мислено за болката от подновеното запознанство на ръцете му с нормалното кръвообращение.
Бейли се изкашля.
— Значи така. Потвърдихме, че Родригес наистина е лицето, което твърдите, че е бил. Станала е някаква грешка, изглежда. Както и да е, от вашата служба искат веднага да се свържете с тях и да докладвате за стрелбата, но тъй като ние няма да оспорваме юрисдикцията, разбира се, на този етап няма да има нужда от друго. Аз обаче бих искал гаранция от вас, че ще представите в КОЛИН подробен доклад веднага щом се върнете в Лондон, и ще споменете за оказаното ви от управата на лагера сътрудничество. Ако имаме съгласие по този въпрос, сте свободен да си вървите, дори можем да ви осигурим транспорт.