— Стиви Рей, мислиш ли, че червените хлапета наистина са добронамерени към нас? Защото, нали помниш, че точно те убиха онези футболистчета и хванаха човешкото гадже на Зо?
— Бивше гадже — намесих се бързо, но никой не ми обърна внимание.
— Венера помогна на Ерик — вдигна рамене Стиви Рей. — А Афродита бе при нас цели два дни. Както виждате, все още е цяла.
— Да, но Ерик е голям и здрав мъжки вампир. Трудно е човек да го нападне — възрази Шоуни.
— Да, но това не му пречи да е сладък и секси — изтърси Ерин.
— Какво каза? — сложих аз заканително ръце на кръста.
И двете побързаха да вдигнат ръце в знак на извинение. Шоуни продължи:
— А Афродита е толкова злобна, че никой не би искал да я захапе.
— Но ние сме малки петифури с шоколад и ванилия. Бихме изкушили и най-съвестното от кръвосмучещите чудовища.
— Майка ти е кръвосмучещо чудовище — усмихна й се мило Афродита.
— Ако не престанете да се заяждате, ще ви захапя — извика Стиви Рей, потръпна от болка и изпухтя нещастно.
— Стига вече, не виждате ли, че я боли? Мен също ме заболя глава от вас — намесих се бързо, разтревожена от лошия вид на Стиви Рей. — Тя ви каза ясно — червените хлапета са окей. А и нали току-що избягахме заедно от «Дома на нощта». Не вярвам да се втурнат сега да ни ядат. Така че бъдете така любезни да намерите Венера, както ви помоли Стиви Рей.
— Това не доказва нищо — намеси се неочаквано Деймиън, който се бе спрял до изхода. — Ние бягахме, за да си спасим кожите. Никой нямаше време за ядене.
— Стиви Рей, питам те за последен път: безопасни ли са червените? — обърнах се към нея аз.
— Помъчете се да се отнасяте по-мило с тях и да ги приемете. Знаете, че те умряха и станаха неживи не по своя вина.
— Видяхте ли, всичко е наред — обърнах се към другите. Чак по-късно се замислих, че тя всъщност не отговори на въпроса ми.
— Добре, но ако нещо се случи, ще е виновна Стиви Рей — заключи Шоуни.
— Да. Ако някой от тях се опита да ни захапе, ще си поговорим сериозно с нея… когато се оправи — довърши Ерин.
— Вино и кръв. Стига толкова приказки. Залавяйте се за работа — отсече Дарий.
Всички се изнизаха от стаята и ме оставиха с Дарий, Афродита и най-добрата ми приятелка, все още набучена на шиш. Мамка му.
3
— Сериозно, Дарий. Не можем ли да го направим другояче? Някак си по медицински? Например в болница. С лекари и пейки, където приятелите сядат и чакат, докато… — потиснах надигащата се паника и посочих към стърчащата от гърдите на Стиви Рей стрела, — докато извадят това нещо?
— Естествено, твоят вариант е по-добър, но не и при тези обстоятелства. Нямам всички материали и инструменти, но ако си направиш труда да размислиш, сигурно ще осъзнаеш, че всъщност не искаш някой от нас да попадне тази нощ в надземна болница — отвърна Дарий.
Задъвках мълчаливо устната си. Знаех, че е прав, но продължавах да търся някаква по-малко ужасяваща алтернатива.
— Не. Аз няма да се върна там — прекъсна мислите ми Стиви Рей. — Не само заради страшния Калона с неговите дяволски птици. Не мога да си позволя да остана горе, когато слънцето се покаже. А чувствам, че часът на появата му наближава. Знам, че няма да издържа на лъчите му, Зо, особено в състоянието, в което се намирам. Ще трябва ти да го направиш.
— Ако искаш, ти я дръж, аз ще издърпам стрелата — предложи Афродита.
— Не, ще бъде по-лошо да я гледам как се мъчи. Така поне ще правя нещо — отвърнах аз.
— Ще се постарая да не викам много силно — каза Стиви Рей. Изглеждаше съвсем сериозна и помня, че сърцето ми се сви както сега, докато си припомнях всичко.
— Ох, миличка, викай колкото си искаш. И аз ще викам с теб — после се обърнах към Дарий — Готова съм, можем да започнем, когато кажеш.
— Ще срежа и перата, и края на стрелата отпред на гърдите й. Ти вземи това — той ми подаде парче марля, напоено със спирт. — Дръж отрязания край с тази марля. Когато хвана стрелата отзад и съм готов, ще ти кажа да буташ. Бутай с всички сили, а аз ще дърпам. Предполагам, че ще излезе лесно.
— Но може би ще боли мъничко? — попита отпаднало Стиви Рей.
— Жрице — Дарий постави големите си ръце върху крехките й рамене и я погледна в очите. — Ще боли повече от «мъничко».
— Затова съм тук — каза Афродита. — Ще те държа, за да не прецакаш работата, докато се гърчиш и виеш от болка — тя се поколеба за миг, после добави: — Но ако пощурееш и ме ухапеш отново, ще ти смачкам физиономията.
— Няма да те ухапя, Афродита — каза отпаднало Стиви Рей.
— Стига вече, хайде да започваме — намесих се аз.
Преди Дарий да разкъса напълно това, което бе останало от ризата й, той я погледна и каза смутено:
— Жрице, ще трябва да разголя гърдите ти.
— Мислех си за това, докато работеше по гърба ми. Ти си нещо като лекар, нали така?
— Всички синове на Еребус имат медицински познания, за да могат да помагат на ранените си братя — той заряза за момент строгото си изражение и й се ухили. — Така че да, можеш да ме приемеш за лекар.
— Тогава няма проблем. Лекарите са обучени да не обръщат внимание на голотата на пациентите си.
— Да се надяваме, че обучението му не е било пълно и цялостно — измърмори Афродита.
Дарий й смигна съучастнически, аз прихнах, което накара Стиви Рей да се изкиска и след това веднага да изпъшка от болка. Тя се опита да ми се усмихне, но беше прекалено бледа.
Някъде по това време се разтревожих истински. Горе, в «Дома на нощта», неживият мъртъв Старк бе изпълнил зловещата заповед на Неферет, бе прострелял Стиви Рей и кръвта й плисна като фонтан. Беше толкова много и изглеждаше, че земята около нея кърви. Така се изпълни предсказанието за освобождаването на тъпия паднал ангел Калона от тъпия му многовековен затвор в земята. Имах чувството, че цялата кръв на Стиви Рей се изсипа на земята, но колкото и да беше странно, тя изглеждаше добре, движеше се и говореше в пълно съзнание.
— Готова ли си, Зоуи?
Гласът на Дарий ме стресна. Зъбите ми затракаха от страх толкова силно, че едва успях да изрека:
— Д-да.
— Стиви Рей — обърна се нежно към нея той, — готова ли си?
— Предполагам, да, както винаги. Но държа да ти кажа, че не искам повече да ми се случват такива неща.
— Афродита? — вдигна поглед той и й кимна.
Афродита коленичи на пода пред леглото, хвана здраво двете ръце на Стиви Рей над лакътя и й каза:
— Опитай се да не мърдаш много.
— Ще се постарая.
— На три — погледна ни Дарий, приближи голямата ножица до стрелата и започна да брои. — Едно… две… три!
Всичко се разви много бързо. Дарий клъцна края на стрелата, сякаш беше тънка клонка.
— Покрий я! — извика към мен и аз притиснах марлята към стрелата, чийто край все още стърчеше два-три сантиметра точно между гърдите на Стиви Рей, а той мина зад гърба й.
Тя стискаше здраво очи, дишаше накъсано, поемаше въздуха на малки, шумни глътки. По лицето й се стичаха бисерни капки пот.
— Отново действаме на три, само че този път ти започваш да избутваш стрелата към мен — чух гласа на Дарий.
Искаше ми се да спра всичко това и да извикам: Не, хайде да я превържем и да се опитаме да я отведем в болница, но той започна да брои.
— Едно… две… три!
Натиснах твърдия, прясно отрязан край на стрелата. В същото време Дарий, подпрян с една ръка за рамото на Стиви Рей, я измъкна от тялото й с едно рязко движение, придружено с отвратителен мляскащ звук.
Стиви Рей изпищя. Аз също. След мен изпищя и Афродита. Стиви Рей се отпусна в ръцете ми.
— Дръж марлята върху раната — нареди ми Дарий и умело почисти новата дупка на гърба й.
Помня, че непрекъснато повтарях:
— Всичко е наред. Всичко е наред. Вече излезе, всичко свърши…
Помня как заплакахме с Афродита. Стиви Рей притискаше главата си в рамото ми и не можех да видя лицето й, но усетих сълзите й по блузата си. Дарий я подхвана под мишниците и й помогна да легне отново, за да превърже входната рана. И тогава страхът ме разтърси до дъно. Не бях виждала толкова блед човек като Стиви Рей, не и жив. Очите й бяха плътно затворени, но кървавите й сълзи оставяха ужасни следи по бузите й и контрастът между тях и прозрачната й, лишена от цвят, кожа беше зловещ.