— Бабо, сега ще те оставя да си починеш.
— Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.
— Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?
Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.
— Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.
Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.
— Знаеш ли, ти си невероятна — усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.
— Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли — отвърна тя и отвори вратата. — Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.
Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.
Стомахът ми се сви.
— Какво? — попитах аз и тръгнах към него. — Какво не е наред?
Той се ухили.
— Нищо. Невероятно е. — Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.
— Деймиън е прав рече сестра Мери Анджела, която заслиза по стълбите след нас, — но мисля, че „невероятно“ не е най-подходящата дума.
— „Ужасно“ ли е по-подходяща дума? — попитах аз.
Деймиън стисна ръката ми.
Престани да се тревожиш. Ти победи Калона и Неферет тази вечер, всичко вече е наред.
Стиснах ръката му в отговор и се помъчих да се усмихна и да не изглеждам толкова притеснена, макар дълбоко в сърцето и душата си да знаех, че случилото се тази вечер не е краят, нито дори победа, а ужасяващо начало.
— Брей — възкликнах аз и се огледах стъписано и недоверчиво.
— Да, „брей“ е точната дума — съгласи се Деймиън.
— Стиви Рей ли го е направила?
— Така ми каза Джак.
Двамата е Деймиън застанахме един до друг и надникнахме в тъмната, наскоро изкопана дупка.
— Страшно — изразих на глас мислите си.
Той ме погледна учудено.
Какво искаш да кажеш?
— Ами… — Не бях съвсем сигурна какво искам да кажа, въпреки че тунелът определено ме караше да се чувствам неловко. — Тъмно е като в рог.
Деймиън се засмя.
— Разбира се, че е тъмно. Нормално е да е тъмно. Това е дупка в земята.
— На мен ми се струва нещо по-естествено от дупка в земята — отбеляза сестра Мери Анджела, която се присъедини към нас и надзърна в тъмния тунел. — Някак ме успокоява. Може би заради миризмата.
Тримата подушихме въздуха. Миришеше на пръст.
— Ухае великолепно и здравословно — рече Деймиън.
— Като наскоро изорана нива — добави монахинята.
— Не е страшно, Зи. Определено бих се скрил вътре по време на торнадо.
С усещането, че съм прекадено чувствителна и малко глупава, аз въздъхнах продължително и надникнах в тунела, опитвайки се да го видя с нови очи и да го почувствам с по-точен инстинкт.
Би ли ми дала фенерчето си, сестро?
— Разбира се.
Сестра Мери Анджела ми даде голямото четвъртито фенерче, което беше взела от главното мазе в страничната част, наречена зимник. Ледената буря, обвила Тулса от няколко дни, беше прекъснала електричеството в манастира и по-голямата част на града. Монахините имаха газови генератори, затова в главната част на манастира светеха няколко лампи наред с множеството свещи. Монахините не хабяха електричество за зимника и единственото осветление струеше от фенерчето на сестра Мери Анджела. Насочих лъча към дупката в земята.
Тунелът не беше много широк. Ако разперех ръце, лесно щях да докосна двете му страни, а над главата ми щяха да останат трийсетина сантиметра. Отново подуших въздуха, опитвайки се да намеря усещането за спокойствие, което монахинята и Деймиън очевидно изпитваха. Сбърчих нос. Дупката вонеше на мрак и влага, корени и други неща, изместени към повърхността. Подозирах, че онези неща пълзят и се гърчат, и кожата ми настръхна и потрепери.
Съвзех се. Защо една дупка в земята би изглеждала ужасна? Аз имах връзка със земята. Можех да я призова. Не би трябвало да се страхувам от нея.
Стиснах зъби и направих една крачка в тунела. После още една. И още една.
Хей, Зи, не отивай твърде далеч! Само ти имаш фенерче и не искам сестра Мери Анджела да остане в мрака. Може да се уплаши.
Поклатих глава, усмихнах се, обърнах се, насочих фенерчето към изхода и осветих разтревоженото лице на Деймиън и спокойното изражение на сестра Мери Анджела.
— Монахиня да се страхува от мрака? — попитах аз.
Деймиън виновно пристъпи от крак на крак.
Сестра Мери Анджела сложи ръка на рамото му.
Много мило, че мислиш за мен, Деймиън, но аз не се боя от мрака.
Погледнах Деймиън така, сякаш исках да кажа: Не бъди такъв пъзльо, когато усетих, че вече не съм сама в тунела. По гърба ми полазиха ледени тръпки от страх и изведнъж изпитах неистово желание да побягна… да се измъкна оттам, колкото е възможно по-бързо, и никога да не се връщам. И едва не побягнах. А после изненадах самата себе си, като се ядосах. Преди малко се бях изправила пред низвергнат безсмъртен… същество, с което бях свързана на дълбоко душевно ниво… и не бях избягала. И сега нямаше да избягам.
— Зоуи? Какво има? — Гласът на Деймиън се чу отдалеч, когато се обърнах към тъмнината.
Неочаквано се появи примигваща светлина, досущ блестящо око на подземно чудовище. Не беше голяма, но беше ярка и временно създаде петна в полезрението ми и отчасти ме заслепи, затова щом погледнах, чудовището сякаш имаше три глави, буйна, развяваща се грива и криви гротескни рамене.
И после направих онова, което би сторило всяко разумно хлапе. Поех си дъх и нададох най-добрия си момичешки писък, който мигновено и страховито отекна от трите уста на едноокото чудовище. Чух, че Деймиън също пищи, и бих се заклела, че дори сестра Мери Анджела изписка стреснато. Понечих да направя онова, което си бях обещала да не правя — да хукна като луда, когато едната глава престана да пищи и пристъпи в лъча светлина на фенерчето.
— По дяволите, Зоуи! Каквоти става? Ние сме, Близначките и аз. Уплаши ни до смърт — каза Афродита.
— Афродита? — Сложих ръка на сърцето си, за да не му позволя да изскочи от тялото ми.
— Разбира се, че съм аз — отвърна тя и възмутено мина покрай мен. — Овладей се!
Близначките все още стояха в тунела. Ерин държеше дебела голяма свещ и я стискаше толкова силно, че кокалче-тата на пръстите й бяха побелели. Двете се бяха вцепенили и широко отворили очи.
— Здравейте измънках аз. — Не знаех, че сте тук.
Шоуни се раздвижи първа, избърса челото си с разтреперана ръка и се обърна към Ерин.
— Направо побелях от страх, сестра ми.
Ерин примига няколко пъти.
— Не мисля, че това е възможно. Тя присви очи и погледна Шоуни. — Не, кожата ти все още е във великолепния нюанс на капучино. — Ерин вдигна ръка към гъстите си златисти коси и прокара пръсти през тях. — А моята коса опада ли? Или посивя непривлекателно и преждевременно?
Намръщих се.
— Ерин, косата ти не пада, нито е посивяла, а ти, Шоуни, не можеш да побелееш от страх. Вие първи ме изплашихте.
— Следващия път, когато трябва да прогониш Неферет и Калона, изпищи така и ще е достатъчно — рече Ерин.
— Да, изпищя така, сякаш си загубила и последната си капка мозък добави Шоуни и двете минаха покрай мен.
Тръгнах след тях към зимника, където Деймиън си вееше с ръка и изглеждаше повече гей от всякога, а сестра Мери Анджела се кръстеше. Сложих фенерчето така, че да свети нагоре към маса, отрупана с неща в стъклени буркани, които приличаха на зловещи плаващи ембриони на оскъдната светлина.