След превала, където остана Ломас, проходът се разтвори към плитка долчинка, твърде малка, за да се нарече долина, покрита с твърде нарядко израснали дървета, за да се нарекат горичка. Кожолистът и синкавата ела, и пиниите с тройни иглички се задържаха все още свежи, наред с няколкото дъба, но всичко друго бе покрито с жълто-кафяв листак или съвсем оголено. Южно обаче се намираше онова, което бе направило от това място подходящ избор за срещата. Тънък като колона от сияеща златиста дантела шпил лежеше леко наклонен на една страна, отчасти заровен в голия скат на хълма, и стърчеше на цели седемдесет крачки над върховете на дърветата. Всяко дете в Черни хълмове, достатъчно голямо да се отскубне от престилката на майка си, знаеше това място, но на четири дни път наоколо нямаше и едно селце, нито пък някой щеше да се приближи и на десет мили дотук по своя воля. Историите за това място разказваха за безумни видения, за оживели мъртъвци и за самата смърт, ако докоснеш шпила.
Етениел не се смяташе за жена с болезнено въображение, но въпреки това леко потръпна. Ниай твърдеше, че шпилът е останка от Приказния век, и при това безвредна. С малко късмет, Айез Седай едва ли щеше да намери повод да си спомни за този разговор отпреди години. Жалко все пак, че не можеше да накара тук мъртъвци да оживеят. Според легендата Кирукан бе обезглавила един Лъжедракон със собствените си ръце и бе родила двама сина от друг мъж, който може да прелива. Или може би от същия. Навярно е знаела как да ги използва, слагайки край на целите им, и въпреки това да оцелее.
Както се очакваше, първите двама от онези, с които Етениел требваше да се срещне тук, вече чакаха — всеки с по двама спътници. Пайтар Начиман имаше повече бръчки по издълженото си лице от удивително чаровния, по-възрастен от нея мъж, на когото се беше възхищавала като момиче, да не говорим за твърде оредялата му коса, при това съвсем посивяла. Добре поне че бе изоставил арафелския обичай да я носи да плитки и я бе подстригала високо. Но седеше на седлото си с изправен гръбнак, раменете му нямаха нужда от подплънки под извезаната зелена копринена камизола и тя знаеше, че все още може да върти енергично и с вещина меча, окачен на бедрото му. Еазар Тогита, със скулесто лице и бръснат череп, само с малък бял перчем на темето, в сюртук без никаква украса с цвета на патиниран бронз, беще с една глава по-нисък от краля на Арафел и по-слаб, но въпреки това пред него Пайтар изглеждаше почти мек. Еазар Шиенарски не се мръщеше — ако нещо можеше да се долови в погледа му, то беше само безкрайна тъга — но сякаш бе изкован от същия метал като дългия меч на гърба му. Тя вярваше и на двамата… и се надяваше, че старите им родствени връзки могат само да укрепят това взаимно доверие. Брачните съюзи винаги бяха обвързвали Граничните земи не по-малко от общата им война срещу Погибелта, а тя имаше дъщеря, венчана за третия син на Еазар, и син, женен за любимата внучка на Пайтар, както и един брат и две сестри, женени в техните Домове.
Спътниците им изглеждаха по-различно от своите крале. Както винаги, Ишигари Теразиан изглеждаше като махмурлия след тежък пир; беше най-дебелият мъж, когото бе виждала да седи на конско седло. Червеното му палто бе омачкано, очите му — зачервени, бузите — небръснати. В пълна противоположност на него, Кирил Щианри бе висок и строен и почти толкова елегантен колкото Баддер, въпреки прахта и потта, със сребърни звънчета по носовете на ботушите, по кожените ръкавици и навързани дори по плитчиците му; изписал бе на лицето си обичайния израз на недоволство, а имаше и навика да поглежда хладно от върха на забележително дългия си нос към всеки друг, освен към Пайтар. Шианри си беше глупак в много отношения — кралете на Арафел не си даваха особен труд да се преструват, че се вслушват в съветниците си, и разчитаха по-скоро на своите кралици — но все пак бе нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Агелмар Джагад можеше да се вземе за по-едър вариант на Еазар — безхитростен на вид; простовато облечен мъж, изсечен от стомана и камък, с повече оръжие, накачено по едрата му снага, и от това на Балдер, като внезапна смърт, чакаща да й откачат оглавника, докато Алесун Чулин беше толкова слабичка, колкото едра бе Серайла, и толкова миловидна, колкото простовата бе Серайла, и толкова свирепа, колкото спокойна бе Серайла. Алесун бе сякаш родена във фините си одежди от синя коприна. Но не беше зле да се помни и това, че е грешка да се съди за Серайла по външността.
— Мир и Светлината да те окриля, Етениел Кандорска — изрече дрезгаво Еазар, когато Етениел дръпна юздите и спря пред него, и в същото време Пайтар промълви напевно:
— Светлината да те прегърне, Етениел Кандорска.
Пайтар все още имаше глас, каращ женските сърца да затуптят по-бързо. И жена, която знаеше, че той е неин до подметките на ботушите си; Етениел се съмняваше, че Менуки е преживяла някога в живота си миг на ревност или че е имала повод за това.
Тя отвърна със също така кратък поздрав, завършвайки с прякото:
— Надявам се, че сте стигнали толкова далече, без да ви засекат.
Еазар изсумтя и я изгледа мрачно. Беше корав мъж, овдовял от единадесет години, и все още бе в траур. Беше написал поема за своята непрежалима съпруга. „Винаги има повече неща, отколкото се виждат на повърхността“ — помисли Етениел.
— Ако ни бяха забелязали — изръмжа той, — досега вече да сме се отказали и да сме се върнали.
— Вече говорите за отказ? — Между тона си и плясъка на украсените с пискюли юзди, Шианри успя да съчетае презрението си с достатъчна степен учтивост, която да потисне предизвикателството. Въпреки това Агелмар го изгледа хладно, помръдвайки леко на седлото си, като човек, който си припомня къде са разположени оръжията му. Стародавни бяха съюзите им в много битки орещу Погибелта, но нови подозрения кръжаха във въздуха…
Кобилата на Алесун, висока като боен кон, затанцува на място. Дългата черка коса на Алесун, прошарена с тънки бели кичури, изведнъж заприлича на шлем — а очите й караха човек лесно да забрави, че жените на Шиенар нито тренират с оръжия, нито се сражават в дуели. Титлата й беше просто шатаян на кралския дом, но ако човек повярваше, че влиянието на шатаян спира до разпореждането с готвачите, слугините и доставчиците на провизии, щеше да допусне съдбоносна грешка.
— Глупавата дързост не е смелост, лорд Шианри. Оставяме Погибелта почти без охрана и ако се провалим, а навярно дори ако успеем, някои от нас може да намерят главите си набити на колове. Може би всички. Бялата кула може да се погрижи за това, ако този ал-Тор не го направи.
— Погибелта изглежда почти заспала — промърмори Теразиан, потърка замислено пълните си бузи и четината по тях изскриптя. — Не помня някога да е била толкова притихнала.
— Сянката никога не спи — вметна спокойно Джагад и Теразиан кимна, сякаш това си заслужаваше да се обсъди. Агелмар беше най-добрият пълководец от всички тях, един от най-добрите, които можеха да се намерят по целия свят, но Теразиан не си беше намерил мястото до дясното рамо на Пайтар само защото бе добър сътрапезник.
— Войската, която оставих след себе си, би могла спокойно да опази Погибелта, стига да не започнат отново Тролокските войни — заяви твърдо Етениел. — Вярвам, че всички вие също сте оставили предостатъчно охрана. Макар че това едва ли има значение. Наистина ли някой от вас допуска, че можем тепърва да се откажем? — Зададе въпроса сухо, без да очаква отговор, но такъв последва.
— Да се откажем ли? — възкликна висок женски глас зад нея. Тенобия Салдейска се появи на мястото на срещата в галоп и дръпна юздите на белия си кон толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака и изцвили буйно. Дебели перлени ивици минаваха по тъмносивите ръкави на тесните й одежди, виещо се пищно червено-златисто везмо очертаваще тънкия й кръст и добре закръгления й бюст. Висока за жена, тя излъчваше прелест, ако не и красота, въпреки подчертано издадения си нос. За този чар несъмнено помагаха големите й скосени тъмносини очи, както и силната увереност, която просто струеше от нея. Както се очакваше, кралицата на Салдеа бе придружена само от Калян Рамзин, един от многобройните й чичовци, нашарен с белези мъж с посребрена коса, с орлово лице и дебели мустаци, извити около устата му. Тенобия Казади понасяше войнишки съвети, но когато са предложени само от него. — Аз няма да се върна. — заяви тя пламенно, — каквото и да решите вие. Изпратих скъпия си чичо Даврам да ми донесе главата на Лъжедракона Мазрим Таим, а сега той и Таим — и двамата! — следват този ал-Тор, ако мога да вярвам и на половината от това, което чувам. Повела съм почти петдесет хиляди мъже и каквото и да решите, няма да се върна, докато чичо ми и ал-Тор не разберат кой точно управлява Салдеа.