Салонният управител, който не пропускаше нищо, което би могло по някакъв начин да подразни президента, проследи погледа й и без да проговори, тръгна бързо да заобикаля масата. Кимна настойчиво на най-близкия сервитьор да вземе супника, преди да е станало невъобразимото, и внимателно, но с твърда ръка поведе жената покрай масата и към вратата за кухнята. Щом двамата излязоха, Първата дама попи деликатно устните си, извини се шепнешком на генерала от запаса, който седеше вляво от нея, и ги последва.
Жената седеше на един стол в помещението пред кухнята, раменете й се тресяха и не спираше да повтаря:
Съжалявам страшно съжалявам
Изражението на салонния управител издаваше, че не е в настроение да прощава. Недопустимо е да си изпуснеш нервите пред държавния глава.
Първата дама му направи знак да се върне при гостите, след това се наведе над ридаещата жена, която попиваше сълзите си с края на сервитьорската си престилчица и не спираше да се извинява.
След няколко тихи подпитвания Мейбъл обясни причината за необичайното си прегрешение. Полицията бе намерила тялото на единствения й внук била го отгледала след смъртта на баща му в руините на Световния търговски център преди девет години, тогава детето било само на шест.
Бяха й обяснили причината за смъртта, както бе установена от патолога, и я бяха информирали, че трупът е в моргата и може да го вземе.
И така Първата дама на Съединените щати и една възрастна сервитьорка, и двете произлезли от робите, седяха една до друга и се утешаваха взаимно, докато на метри от тях дейците на АВ водеха скован разговор на супа с кротони.
Нищо повече не се каза по време на вечерята и едва два часа по-късно, докато събличаше фрака си в частния апартамент, президентът зададе очевидния въпрос.
Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът й не спи.
Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът й не спи.
Президентът бе отгледан най-вече от баба си, така че връзката между внук и баба му беше позната и за него бе много важна. И макар по природа да беше ранобуден и да имаше навика да прави енергична утринна гимнастика, този път не успя да заспи. Лежеше в мрака и мислеше.
Вече бе решил, че петнайсетгодишното момче, което и да бе то, няма да свърши в гроб за просяци, а по по-достоен за човешко същество начин в прилично гробище. Но бе заинтригуван как подобна смърт е споходила младеж, израсъл в може би бедно, но свястно семейство.
Така че малко след три сутринта той измъкна дългите си тънки крака изпод завивката и посегна за халата си.
Къде отиваш? попита сънено Първата дама.
Ей сега идвам отговори той, завърза колана на халата и тръгна към дневната.
Реакцията последва само две секунди след като вдигна слушалката. Дори да беше изморена в този час на денонощието, когато човешкият организъм е в най-ниската точка от цикъла си, операторката с нищо не го издаде. Гласът й беше жизнен и бодър.
Да, господин президент?
Индикаторът на таблото пред нея й казваше кой се обажда. Дори след две години живот в тази забележителна сграда мъжът от Чикаго трябваше да си напомня, че може да има всичко, което пожелае, по всяко време на деня или нощта, стига само да го поиска.
Събуди, ако обичаш, директора на УБН[1] в дома му или където и да се намира каза той.
Операторката не се изненада. Когато си Шефа, дори да ти се прииска да размениш няколко любезни приказки с президента на Монголия, това може да се уреди.
Веднага отвърна младата жена в стаята за свръзка и бързо въведе нещо на компютъра пред себе си. Електронните схеми свършиха работата си мигновено и на екрана се изписа десетцифреният частен телефонен номер в елегантен дом в Джорджтаун. Операторката направи връзката и зачака. На десетото позвъняване се чу сънен глас.
Търси ви президентът, сър каза тя и сънливостта на висшия държавен служител на средна възраст мигновено изчезна. Операторката прехвърли шефа на онова, което официално бе известно като Управление за борба с наркотиците, към линията в стаята на горния етаж. Не остана да слуша. Индикаторът щеше да й покаже кога разговорът е свършил, за да изключи.
Съжалявам, че те безпокоя в този час започна президентът и веднага получи уверение, че не може да става дума за никакво безпокойство. Имам нужда от информация може би съвет. Би ли дошъл в девет часа при мен в Западното крило с каквото си успял да намериш?
Въпросът беше само от учтивост. Президентите издават заповеди. Директорът на УБН щеше да е в Овалния кабинет точно в девет. Президентът затвори и се върна в леглото. И най-сетне заспа.
Но в елегантната тухлена къща някъде из Джорджтаун светлините в спалнята не угаснаха и вместо това директорът риторично попита нищо неразбиращата си жена с ролки за къдрене в косата какво по дяволите означава всичко това. Когато бъдат събудени в три сутринта лично от Върховния, висшите служители в администрацията нямат друг избор, освен да предположат, че е станала някаква издънка. Голяма при това. Така че директорът изобщо не се върна в леглото си, а слезе в кухнята да си направи кафе и да започне да се безпокои за най-лошите варианти.