Когато Ниманс видя как газът се стеле във въздуха, разбра, че е бил прав — тълпите вече бяха стигнали до площад Йороп.
Колата премина през белезникавата мъгла, където се наложи шофьорът да удари спирачките, за да не връхлети върху първите жертви, които бягаха с всички сили. Битката бе започнала точно пред президентската трибуна. Мъже с вратовръзки и елегантни жени тичаха и се препъваха с облени в сълзи лица. Някои се опитваха да се измъкнат по страничните улици, други се изкачваха по стъпалата към вратите на стадиона.
Ниманс изскочи от колата. На площада видя истинско меле от преплетени тела. Смътно различи крещящите цветове на английския отбор и тъмните силуети на полицаите. Някои от последните пълзяха по земята като окървавени плужеци, докато други стояха на известно разстояние и се колебаеха да употребят пушките си заради ранените си колеги.
Комисарят прибра очилата си и уви шал около лицето си. Приближи се до най-близкия полицай и изтръгна палката от ръцете му, като в същото време му показа трицветната си карта. Човекът поразено го изгледа — визьорът на каската му бе замъглен.
Пиер Ниманс затича към мелето, феновете на англичаните се биеха с юмруци, размахваха железни пръчки, ритаха с подкованите си обувки, а полицаите се бранеха, отстъпвайки, като се опитваха да защитят падналите си колеги. Телата се мятаха, лицата се кривяха в грозни гримаси, челюстите тракаха по асфалта. Палките се вдигаха и спускаха, прегъвайки се от силата на удара.
Офицерът се хвърли в мелето.
Зараздава крошета, заудря с палката. Събори на земята някакъв дебелак и започна да го рита. В гърдите, в слабините, по лицето. Отдясно внезапно го сритаха, но успя да парира удара и се изправи с крясък. Палката му се преви в гърлото на нападателя. Кръвта нахлу в главата му, усети метален вкус в устата. Вече не мислеше за нищо, не изпитваше нищо. Беше на война и го знаеше.
Изведнъж забеляза странна сцена. На стотина метра встрани някакъв вече доста омлатен цивилен се мъчеше да се изтръгне от ръцете на двама хулигани. Ниманс си отбеляза кървавите следи по лицето на цивилния, механичните жестове на другите двама, дивата им омраза. След секунда разбра — раненият и биячите носеха на якетата си значките на различни клубове.
Разчистване на сметки.
Междувременно жертвата се беше измъкнала и бягаше по една от преките — улица Нюнжесер е Коли. Двамата побойници хукнаха след него. Ниманс захвърли палката си, проби си път в тълпата и ги последва.
Тичаше, като дишаше равномерно, и постепенно настигаше двамата преследвачи, които вече бяха близо до плячката си в тихата улица.
Отново завиха надясно и скоро стигнаха до оградения с висок зид басейн „Молитор“. Тук вече мръсниците успяха да заловят жертвата си. Ниманс стигна до площад Порт Молинор над околовръстния булевард и не повярва на очите си: един от нападателите беше извадил мачете.
На зеленикавата светлина на пътната артерия Ниманс различи острието — то неуморно се спускаше върху падналия на колене човек, който поемаше ударите с леко потръпване. Нападателите вдигнаха тялото и то прехвърлиха през парапета.
— НЕЕЕ!
Полицаят изкрещя и в същия миг извади револвера си. Опря се на една кола, здраво хвана десния си юмрук с лявата ръка и се прицели, сдържайки дъха си. Първи изстрел. Не улучи. Убиецът с мачетето изненадано се обърна. Втори изстрел. Пак не улучи.
Отново се затича. Държеше ръката си с оръжието притисната до бедрото си, в бойна позиция. Сърцето му се късаше от гняв — бе свалил очилата си и на два пъти не уцели. Стигна до моста. Човекът с мачетето вече бягаше в храстите покрай околовръстния булевард. Съучастникът му стоеше неподвижен, объркан. Полицаят стовари дръжката на револвера си върху гърлото му, после го изтегли за косата до близкия пътен знак. Сложи му белезниците с една ръка и чак тогава погледна надолу.
Тялото на жертвата се бе разбило върху платното и няколко коли бяха минали отгоре му, преди верижната катастрофа да спре движението напълно. Хаос от разбити коли и хвърчаща ламарина… Задръстването надаваше френетичния си рев от клаксони. На светлината на фаровете Ниманс видя един от шофьорите, който залиташе до колата си и си държеше лицето.
Комисарят насочи погледа си отвъд булеварда. Забеляза убиеца с шарения шал да прекосява храстите. Прибра оръжието си в кобура и го последва.
Сега убиецът му хвърляше през дърветата кратки погледи. Полицаят не се криеше — мъжът трябваше да знае, че главният комисар Пиер Ниманс ще му види сметката. Внезапно хулиганът прескочи през един насип и изчезна. По шума на стъпките върху чакъла Ниманс разбра накъде се е насочил — към парка на Отьой.
Тръгна след него по сивите камъчета на парковите алеи. Мина покрай парниците и забеляза силует, който се катереше по някаква стена. Затича се и стигна до кортовете „Ролан Гарос“.
Решетъчните врати не бяха заключени — убиецът лесно преминаваше от корт на корт. Ниманс отвори една врата, проникна на червения терен и прескочи мрежата. Петдесет метра по-нататък човекът вече намаляваше ход и показваше признаци на умора. Успя все пак да прескочи една мрежа и да се качи по стълбите между седалките. Ниманс на свой ред изкачи стълбите бързо, гъвкаво, едва задъхан. Оставаха му само още няколко метра, когато сянката на върха на трибуните направи скок в празното.
Беглецът бе достигнал до покрива на частна къща и изчезна най-внезапно. Комисарят отстъпи, засили се и скочи. Приземи се на чакълеста платформа. Долу видя морава, дървета, тишина.
Ни следа от убиеца.