Главният комисар се изправи и се върна до прозореца. Вгледа се в малките като карфички светлини на фенерите, в тъмните куполи на парка. Ужасът от последните часове още го владееше — ударите с мачете, околовръстният булевард, преследването по тенис-кортовете. За сетен път си помисли, че обаждането на Ренс му бе попречило да убие човек. Помисли си за пристъпите на неконтролируема ярост, които замъгляваха съзнанието му, разкъсваха времето и пространството и го подтикваха да извърши най-лошото.
— Е? — попита Ренс.
Ниманс се обърна и се подпря на перваза на прозореца.
— От четири години вече не водя такива разследвания. Защо ми предлагаш точно това?
— Имам нужда от опитен човек. А и знаеш, че централните служби могат да изпращат свой подчинен където и да е във Франция. (Пръстите му потропваха по масата.) Използвам властта си.
Полицаят с очилата с железни рамки се усмихна.
— Изкарваш вълка от леговището му, а?
— Точно така. За теб това ще е разнообразие. Аз ще направя услуга на стар приятел. А междувременно ти поне няма да пребиеш някого…
Ренс взе листата на един факс, които се белееха на бюрото му:
— Първите заключения на жандармите. Искаш ли ги?
Ниманс се приближи до бюрото и смачка хартията.
— Ще ти се обадя. За новини от болницата.
Полицаят напусна сградата на улица Троа Фонтано и се отправи към дома си на улица Лабрюйер в девети район. Голям, почти празен апартамент с излъскан като у стара дама паркет. Ниманс взе душ, почисти раните си — бяха повърхностни — и се погледна в огледалото. Костеливо лице, прорязано от бръчки. Късо подстригана коса, лъскава и прошарена. Очила с метални рамки. Усмихна се на образа си. Не би искал да срещне тази мутра на пуста улица.
Натика малко дрехи в един спортен сак, пъхна между ризите и чорапите една пушка-помпа ремингтън, калибър 12, няколко кутии с патрони, както и пълначи за револвера. Накрая сложи два зимни костюма в калъфа им, като добави няколко вратовръзки с екстравагантни шарки.
По пътя към Порт дьо ла Шапел се отби в денонощния Макдоналдс на булевард Клиши и набързо погълна два сандвича със сирене, без да изпуска от поглед паркираната си наблизо кола. Три часът сутринта. На белезникавата неонова светлина в мръсното помещение бродеха познати призраци. Чернокожи с прекалено широки роби. Проститутки с дълги ямайски плитки. Наркомани, бездомници, пияници. Всички тези същества принадлежаха към някогашната му вселена — уличната. Вселената, която напусна, за да се заеме с добре платена и почтена канцеларска работа. За всяко друго ченге работата в централната администрация би означавала издигане. За Ниманс тя бе равнозначна на изгнание — позлатено изгнание, което го бе уязвило. Отново се вгледа в сумрачните създания, които го заобикаляха. Тези видения бяха дървета от неговата гора, същата, в която някога бе ходил на лов.
Качи се в колата си, пусна дългите фарове и подкара с пълна скорост, без да се съобразява с радарите и ограниченията на скоростта. В осем часа сутринта се отклони от магистралата и се отправи към Гренобъл.
Отдалеч забеляза университета — големи модерни сгради от бетон и стъкло, оградени отвсякъде от тревни площи. Ансамбълът напомняше на санаториум с размерите на административно градче.
Спря колата. Взе бинокъла си и излезе. Огледа пейзажа. Реката не се виждаше. Съобрази, че тече зад стената от скали. Внезапно забеляза една подробност. Не, не се беше излъгал. Върна се в колата и подкара. Бе видял между скалите жълтата флуоресцираща лента на националната жандармерия:
ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО
3
Ниманс се отправи към скалите, където се очертаваха завоите на тясна пътека. Скоро се наложи да спре, тъй като пътят не беше достатъчно широк. Излезе от колата, мина под лентата и стигна до реката.
Тук течението й бе спряно от естествена преграда. Водата обаче не се пенеше, както очакваше Ниманс, а образуваше бистро и спокойно езерце. Като лице, от което гневът внезапно е изчезнал. По-нататък вдясно реката продължаваше да тече и очевидно прекосяваше сивкавия град долу в долината.
Ниманс рязко спря. Вляво от себе си видя сведен над водата човек. С рефлекторен жест попипа колана си и закачените на него белезници изтракаха. Човекът се обърна и му се усмихна.
— Какво правите тук? — грубо попита Ниманс.
Непознатият продължи да се усмихва, без да отговаря.
Изправи се и си избърса ръцете. Беше млад мъж с нежно лице и руси щръкнали коси. С яке от еленова кожа и панталон с щипки. Отвърна с ясен глас:
— А вие?
Тази непринуденост обезоръжи Ниманс. Той кисело заяви:
— Полиция. Не видяхте ли лентата? Надявам се да имате добра причина да не спазите забраната, защото…
— Ерик Жоано от полицията в Гренобъл. Дойдох на разузнаване. Още трима колеги ще пристигнат по-късно.
Ниманс слезе при него на тясната брегова ивица.
— Къде са дежурните? — попита.
— Освободих ги за половин час. Да закусят. (Безгрижно сви рамене.) Имам работа тук. Исках никой да не ме безпокои… комисар Ниманс.
Сивокосият полицай примигна. Младежът продължи:
— Веднага ви познах. Пиер Ниманс. Бивша слава на полицията. Бивш комисар от Бригадата за борба със сводничеството. Бивш ловец на убийци и на дилъри. Доста бивши неща, като помислиш…
— Да не би вече и нахалството да влиза в обучението?
Жоано иронично се поклони:
— Извинете, господин комисар. Опитвам се просто да придам на звездата човешки облик. Добре знаете, че сте известен, че сте „суперченге“, което захранва мечтите на всички млади инспектори. За убийството ли сте тук?