...
„За разлика от животните на полето, на човечеството не му е нужно да прибягва до някакъв абстрактен, митичен бог, чрез когото да открие причината за своето съществуване. С изключение на непроменените първокръвни всяка човешка раса е артефакт, създаден нарочно с някаква цел. Източните раси — йему, тралгуни, ясуру — очевидно са били създадени за война; раушадамите — за наслада и забавления; тимзините, най-младата раса, са били създадени за пчелари и друг по-лек труд; синаите, сред които и аз, служат като съзнателно средоточие на мъдрост и философия, и така нататък, и така нататък.
Ала какво да кажем за удавените? Единствена сред човешките раси, расата на удавените има дизайн, но не и предназначение. Според повечето учени тези най-низши наши братя се родеят с растенията или с бавноподвижните животни, които обитават западните континенти. Случайните им миграции в приливните води са сродни повече на океанските течения, отколкото на свободната човешка воля. Някои романтици изказват предположението, че удавените се трудят върху някакъв незнаен, начертан от драконите план, който продължава да се разгръща дори след смъртта на своите създатели. Романтична мисъл, на която следва да погледнем със снизхождение.
Според мен е очевидно, че удавените са най-ясният пример за човечеството като артистично изражение, и като такива…“
Дали пък „естетическо намерение“ не би било по-точно от „артистично изражение“? Гедер потърка очи. Ставаше късно. Прекалено късно. Утре ги чакаше поредната безкрайна езда на юг, същото щеше да е и на следващия ден. Ако Бог беше милостив, след седмица щяха да стигнат до границата, ден, най-много два, да оглеждат околността за най-подходящото бойно поле, още един ден да смажат местната войска, а после Гедер най-сетне щеше да положи телесата си в истинско легло, да се наслади на истинска храна и на вино, което не е поело миризмата на кожен мях. Само да го добуташе някак дотам.
Остави книгата. Среса се и остана доволен, че не открива въшки в косата си. Изми си лицето и ръцете, после завърза жилетката си за краткия път до клозетите, които щяха да са последната му спирка преди леглото. Пред палатката му оръженосецът — още един подарък от баща му — спеше, свит на топка като истински дартин, а очите му светеха с приглушена червеникава жар под клепачите. Армията се беше разположила наоколо като подвижен град.
Готварски огньове искряха по хълмистите склонове и изпълваха въздуха с миризма на леща. Фургоните чакаха в средата на лагера, а мулетата, конете и робите бяха прибрани в отделни кошари до тях. От север духаше студен вятър. Добър знак беше това. Не валеше. Луната бе изпълзяла високо в небето, но полумесецът й хвърляше повече идея за светлина, отколкото истински светлик, затова Гедер тръгна към клозетите бавно, като внимаваше къде стъпва.
Есето не му излизаше от главата. Уви, сред участниците в похода нямаше нито един, с когото да обсъди книгата, а и философските есета не се водеха мъжко изкуство. Поезията. Ездата. Стрелбата с лък. Умението да въртиш меча. Дори историческите съчинения, ако са написани с достатъчна помпозност. Но философските есета бяха хоби, на което се гледаше с лошо око и което бе най-добре да пазиш в тайна от съратниците си. Достатъчно беше, че му се присмиват заради шкембето. Нямаше нужда да налива още вода в мелницата им. Но ако не е „естетическо намерение“… синаецът наистина ли твърдеше, че удавените са били създадени само за да разкрасяват крайбрежието?
Клозетът беше свободен — малка платнена палатка с две неогладени дъски над изкопана в земята дупка. Гедер си смъкна гащите. Мислите му още бяха заети с тънките моменти в изложението на синаеца. Усети сладникавата миризма сред вонята на изпражнения, но не й обърна внимание. Седна с гол задник на дъските, въздъхна и със закъснение се зачуди защо в клозета мирише на стърготини.
Дъските поддадоха под тежестта му, Гедер изписка и се катурна назад в смрадливото съдържание на септичната яма. Една от дъските отскочи в стената на ямата и го удари по ръката. Гедер падна толкова тежко, че ударът му изкара въздуха. Лежеше зашеметен в смрадливия мрак, куртката и панталонът му попиваха мръсотията и студа.
Някъде над него се чу смях. Появи се и светлина.
Четири фенера осветиха небето над него. Светлината скриваше лицата на мъжете, които държаха фенерите, но гласовете им му бяха до болка познати. Неговите така наречени приятели и съратници. Джори Калиам, син на барона на Остерлингов хребет. Сър Госпи Алинтот. Содай Карвеналин, секретар на върховния маршал. И най-лошият от всички, сър Алан Клин, капитан на ротата, непосредствен началник на Гедер и човекът, на когото да се оплаче, при други обстоятелства, от безобразното поведение на другарите си. Гедер се надигна, главата и раменете му щръкнаха над дупката, което незнайно защо развесели мъжете наоколо още повече.
— Много смешно — каза Гедер и вдигна към тях омазаните си с лайна ръце. — А сега ми помогнете да изляза оттук.
Джори го хвана над лакътя и го издърпа. Поне това трябваше да му се признае — не се погнуси от мръсотията, в която го бяха вкарали. Панталонът на Гедер висеше на коленете му, подгизнал и мазен. Самият Гедер стоеше под светлината на фенерите и се чудеше дали да го вдигне, или да тръгне към палатката си по гол задник. Въздъхна издълбоко и вдигна лайняния панталон.
— Ти ни беше последната надежда — каза Клин и тупна Гедер по гърба. По бузите му се стичаха сълзи от смях. — Всички други усетиха, че нещо не е наред. Е, освен Содай, но пък той се оказа твърде гърчав и дъските не поддадоха.