Погледът й се плъзна към оранжерията, която беше превърната във временна конюшня за конете, които Зи и останалите от групата бяха яздили, докато бягаха от училището за вампири. Но не толкова оранжерията привлече погледа й, колкото невинната на вид барака за градинарски инструменти до нея. Не можеше да престане да я гледа. Бараката изглеждаше абсолютно нормална… пристройка без прозорци. Вратата дори не беше заключена. Трябваше да се досети. Стиви Рей беше там до неотдавна.
— Хей, какво има? Видя ли нещо там?
— По дяволите! — Тя подскочи и се завъртя. Сърцето й заблъска в гърдите толкова силно, че не можеше да диша.
— Ерик! Уплаши ме до смърт! Не можа ли да издадеш някакъв звук, преди да се появиш така внезапно?
— Извинявай, Стиви Рей, но ти ме викаше.
Стиви Рей прибра руса къдрица зад ухото си и се опита да не обръща внимание на факта, че ръката й трепери. Не умееше да се промъква и да крие разни неща от приятелите си. Тя обаче вирна брадичка и се помъчи да успокои нервите си, а най-лесният начин да го направи беше да се заяде с досадния Ерик.
Стиви Рей присви очи и го погледна.
— Да, виках те, защото ти трябваше да бъдеш вътре с всички други. Какво правиш навън, по дяволите? Тревожиш Зоуи… сякаш й трябва повече напрежение в момента.
— Зоуи ме е търсила?
Стиви Рей положи усилия да не завърти очи. Понякога Ьрик се държеше като господин Съвършено гадже, а после изведнъж се променяше и ставаше арогантен кретен Тя трябваше да каже на Зи за него… ако Зи все още искаше да я изслуша. Двете не бяха много близки напоследък. Разделяха ги твърде много тайни… и проблеми…
— Стиви Рей! Внимавай! Казваш, че Зи ме е търсила?
Тя не се сдържа и завъртя очи.
— Трябваше да бъдеш вътре. Хийт, Далас и останалите хлапета са там. Зоуи искаше да знае къде си и защо не си там, където трябва да бъдеш.
— Ако беше толкова разтревожена, можеше тя да излезе да ме потърси.
— Не казах, че е разтревожена! — сопна се Стиви Рей вбесена от себичността му. — Пък и Зи има прекалено много грижи, за да ти бъде бавачка.
— Не ми трябва проклета бавачка.
— Така ли? Тогава защо дойдох да те търся?
— Не знам. Тъкмо се прибирах. Исках само да огледам още веднъж периметъра. Реших, че ще бъде разумно да проверя района на Хийт. Знаеш, че човеците не виждат нищо през нощта.
— Джони Бий не е човек и беше с Хийт. Стиви Рей въздъхна. — Влез вътре, вземи си нещо за ядене и сухи дрехи. Някоя от монахините ще ти каже къде ще спиш. Аз ще огледам още веднъж двора, преди слънцето да изгрее.
— Ако изгрее — Ерик присви очи и погледна небето.
Стиви Рей проследи погледа му и с чувството колко е безпомощна да реши проблема, осъзна, че отново вали само че температурата е на границата на замръзването и небето отново бълва градушка.
— Не ни трябва това скапано време — измърмори тя.
— Е, поне ще покрие кръвта на гарваните-демони.
Стиви Рей го погледна. По дяволите! Не беше помислила за кръвта! Бяха ли проследили кървавите дири до бараката? Беше ли останала ярка диря, която крещеше: Тук съм! Тя усети, че Ерик я чака да каже нещо.
— Да, прав си. Може да разритам лед и счупени клонки и да покрия кръвта от трите птици — каза тя с принудено безразличие.
— Вероятно това е добра идея, в случай че някои човеци излязат през деня. Искаш ли помощ?
— Не — побърза да отговори Стиви Рей и сетне повдигна рамене. — С моите умения на червен вампир ще ми отнеме само секунда. Нищо особено.
— Е, добре тогава. — Ерик понечи да тръгне, но се поколеба. — Хей, може би ще искаш да разгледаш по-внимателно кървавите следи покрай редицата дървета до съседните жилищни сгради.
— Хубаво. Знам мястото — отвърна Стиви Рей и си помисли: Да, много добре го знам.
— Къде каза, че е Зоуи?
— Не съм казвала такова нещо.
Той се намръщи и зачака, а когато Стиви Рей продължи да го гледа, без да добави нищо, попита:
— Е, къде е тя?
— Последния път, когато я видях, говореше с Хийт и сестра Мери Анджела в коридора пред мазето. Но предполагам, че вече е проверила как е Старк и си е легнала. Изглеждаше адски уморена.
— Старк… — Ерик измърмори нещо неразбираемо след името и отново тръгна към манастира.
Ерик! — извика Стиви Рей и се прокле наум колко глупаво постъпи, като спомена Хийт и Старк. Тя изчака, до-като Ерик погледна през рамо, и добави: — Като най-добра приятелка на Зи, нека ти дам един съвет. Днес тя преживя прекалено много и не й е до проблеми с гаджета. Ако Зи е с Хийт, това е защото се уверява, че той е добре… а не защото се гушка е него. Същото се отнася и за Старк.
— Е, и? — с безизразно лице попита той.
— И това означава, че ти трябва да хапнеш нещо, да се преоблечеш и да си закараш задника до леглото, без да търсиш Зи и да я тормозиш.
— Тя и аз сме заедно, Стиви Рей. Как може желанието на грижовното й гадже да бъде с нея да бъде изтълкувано като тормоз?
Стиви Рей сподави усмивката си. Зоуи щеше да го схруска на закуска, да го изплюе и да продължи да си върши работата. Тя повдигна рамене.
— Все едно. Само ти давам съвет, това е всичко.
— Да, добре. До скоро. — Ерик се обърна и закрачи към манастира.
— Уж е умен, а взема глупави решения — смотолеви Стиви Рей, докато гледаше как широкият му гръб изчезва в мрака. — Ако ме чуе какво говоря за него, мама ще каже, че прасето вика на скункса, че смърди.
Тя въздъхна и без желание погледна към редицата големи кофи за боклук, отчасти скрити до гаража. Стиви Рей отмести очи. Не искаше да мисли за ужасяващо осакатените трупове, изхвърлени там.
— На боклука. — Тя произнесе думите бавно, сякаш тежаха на езика й, и призна пред себе си, че Зоуи и сестра Мери Анджела може би донякъде са прави за съветите си към нея, но това не правеше казаното от тях по-малко обезпокоително.
Да, Стиви Рей беше реагирала прекалено разпалено, но момчетата, които бяха изхвърлили телата на гарваните-демони на боклука, наистина я ядосаха и не само заради него. Погледът й се плъзна към бараката до оранжерията.
Онова, което бяха направили с труповете на гарваните-демони, я разтревожи, защото Стиви Рей си мислеше, че ничий живот не трябва да бъде обезценяван. Беше опасно да смяташ, че си божество, и да решаваш кой е достоен да живее и кой да умре. Тя знаеше това по-добре от монахинята и Зоуи. Не само че животът й, всъщност смъртта й, беше объркана от Висша жрица, която се мислеше за богиня, но и някога самата Стиви Рей беше на мнение, че има правото да отнема живот в зависимост от потребностите или прищевките си. Призляваше й само като си помислеше какво изпитва, когато я обземе онзи гняв и желание за насилие. Стиви Рей бе загърбила онези мрачни времена… Беше взела решение в полза на доброто, светлината и богинята и нямаше да се отклонява от този път. Ето защо тя се разстройваше, когато някой решеше, че животът не означава нищо.
Или поне така си мислеше, докато вървеше в двора на манастира и се отдалечаваше от градинарската барака.
Съвземи се. момиче… овладей се… — повтаряше си тя, докато бързо се насочваше към редицата дървета и петната кръв, които си спомняше твърде добре. Намери дебел, счупен клон с няколко вейки и го повдигна с лекота, доволна от свръхсилата си, която съпътстваше новия й статут на напълно Променен червен вампир. Тя използва клона като метла и избърса кръвта, като спираше да хвърли счупени клонки и един цял изтръгнат храст бодлива зеленика върху издайническите тъмночервени петна.
Тръгна по предишния си път, зави наляво, отдалечи се от улицата, върна се на манастирската морава и закрачи покрай оградата. Не измина голямо разстояние, когато както преди намери голяма локва кръв.
Само че този път върху нея не лежеше тяло.
Започна да си тананика „Скъпа, ти ме спаси“ на Кени Чесни, за да се разсея, набързо избърса кървавите петна и като подритваше лед и клонки върху веществените доказателства, тръгна по пътеката от капки, която знаеше, че ще я отведе право до градинарската барака. Стиви Рей се втренчи във вратата, въздъхна, обърна се, заобиколи бараката и се отправи към оранжерията. Вратата не беше заключена и дръжката се превъртя лесно. Влезе в постройката, спря, започна да диша дълбоко и остави уханието на пръст и растения, примесено с новия мирис на трите коня, временно приютени там, да успокоят сетивата й, а топлината вътре да разтопи ледената влага, която бе проникнала в душата й. Ала не си позволи да остане там дълго. Не можеше.