Имаше работа и малко време преди разсъмване. Въпреки че слънцето щеше да бъде забулено в облаци и лед, червеният вампир не се чувстваше удобно да бъде навън, изложен на светлината и уязвим през деня.
Не след дълго Стиви Рей намери онова, което търсеше. Монахините очевидно обичаха да правят нещата по старомодния начин. Вместо система от модерни маркучи, електрически превключватели и метални джунджурии те имаха кофи и черпаци, лейки с дълги чучури с дупки за внимателно поливане на малки растения, както и много инструменти, — често употребявани и добре поддържани. Тя напълни кофа вода, взе черпак и няколко чисти хавлии от купчина, която откри на лавица, използвана за складиране на градинарски ръкавици и резервни съдове, и докато излизаше, спря до поднос с мъх, който й напомни на дебел зелен килим. Стиви Рей прехапа устни нерешително, докато инстинктът й се бореше със съвестта, и накрая издърпа дълга ивица мъх. След това, мърморейки под носа си, че не знае как е разбрала, тя излезе от оранжерията и се отправи към бараката.
Спря на прага, съсредоточи се… и изостри неестествената си хищническа способност да усеща, надушва и вижда всеки и всичко, което се спотайва наоколо. Нищо. Навън нямаше никого. Поледицата и късният час държаха всички на топло и безопасно място вътре.
— Всички с разум в главата — измънка тя.
Огледа се още веднъж, премести товара, за да освободи ръката си, и докосна резето на вратата. Добре… добре. Приключвай по-бързо. Може би той е умрял и няма да се наложи да се оправяш с огромната грешка, която направи.
Вдигна резето, отвори вратата и сбърчи нос, когато долови миризма на газ, бензин и мухлясали боклуци, примесена с мириса на лошата кръв. Стиви Рей се взря в мрака и смътно различи тъмни очертания, които не помръдваха. Заслуша се, но не чу нищо освен тракането на леда по покрива.
Въпреки неизбежния момент, когато трябваше да се изправи лице в лице с него, Стиви Рей положи усилия да влезе в бараката и да затвори плътно вратата след себе си. Мина покрай косачката за трева и лавиците и се приближи до съществото, което лежеше в дъното. Гарванът-демон, изглежда, не беше помръднал, откакто го довлече там преди два часа и го хвърли в ъгъла. Той лежеше свит в неудобно положение на лявата си страна. Куршумът, пронизал дясната страна на гърдите му, беше разкъсал и крилото и бе излязъл от тялото. Огромното черно крило беше окървавено, раздробено и безполезно до тялото му. Стиви Рей си помисли, че и глезенът му може би е счупен, защото беше ужасно подут и дори в тъмнината видя, че е наранен. Цялото му тяло беше доста лошо осакатено, но това не бе изненада. Гарванът-демон беше прострелян и свален от небето и големите стари дъбове в края на манастирския двор бяха омекотили падането и не бе загинал веднага, но Стиви Рей не знаеше колко сериозни са раните му. По всичко личеше, че има и вътрешни наранявания. Приличаше на мъртъв. Тя се вгледа в гърдите му и не можеше да бъде сто процента сигурна, но й се стори, че те не се повдигаха. Вероятно беше мъртъв. Стиви Рей продължи да го гледа. Не искаше да се приближава, но и не беше в състояние да се обърне и да си тръгне.
Полудяла ли беше? Защо не помисли, преди да го довлече там? Тя се втренчи в него. Той не беше човек. Не беше и животно. Нямаше да си играе на Господ, ако го беше оставила да умре, защото гарванът-демон не би трябвало изобщо да се ражда.
Стиви Рей потрепери, но продължи да стои там, вцепенена от ужасната си постъпка. Какво щяха да кажат приятелите й, ако разберяха, че тя крие гарван-демон? Щеше ли Зоуи да се отвърне от нея? И какви щяха да бъдат последиците от присъствието на съществото за червените новаци? Те си имаха достатъчно неприятности.
Монахинята беше права. Гарванът-демон не трябваше да предизвиква съжаление у Стиви Рей. Тя щеше да върне хавлиите и другите неща в оранжерията, да влезе в манастира, да намери Дарий и да му каже, че в бараката има гарван-демон. И после воинът щеше да си свърши работата. Той всъщност щеше да избави птицечовека от страданията му. Стиви Рей си пое дълбоко дъх от облекчение, че взе решение, но в същия миг червените му очи се отвориха и я погледнаха.
Довърши ме… — Гласът на гарвана-демон беше немощен и изпълнен с болка, но очевидно безспорно човешки.
Изведнъж Стиви Рей осъзна защо не повика Дарий и останалите, когато го откри. Щом заговори и й каза да го убие, гарванът-демон прозвуча като истински човек… ранен, изоставен и уплашен. Тогава тя не събра сили да го убие и сега пак не можеше да отмести поглед от него. Гласът му беше най-изумителното нещо в него, защото макар да беше невъзможно същество, гарванът-демон говореше като човек, който е толкова отчаян и изпитва такава непоносима болка, че очакваше да му случи най-лошото.
Не, грешка. Той не очакваше да му случи най-лошото, а го искаше. Гарванът-демон бе преживял такива ужасни неща, че не виждаше друг изход освен смъртта. Макар че сам си беше виновен за случилото се с него, за Стиви Рей това го правеше истински човек. И тя бе преживяла много и разбираше пълната му безнадеждност.
ОСМА ГЛАВА
Стиви Рей
Стиви Рей потисна машиналния си импулс да отстъпи назад, защото въпреки човешкия глас и въпроса за човечността му, откровената истина беше, че той е един грамаден птицечовек, чиято кръв мирише много лошо. И тя беше съвсем сама с него.
— Виж, знам, че си ранен и те боли и затова не разсъждаваш трезво, но ако щях да те убивам, определено нямаше да те довлека тук. — Стиви Рей се помъчи да говори нормално и вместо да отстъпи назад, както й се искаше, остана на мястото си и погледна студените му червени очи, които изглеждаха поразително човешки.
Защо не ме убиеш? — мъчително промълви той, но нощта беше толкова тиха, че Стиви Рей го чу безпроблемно.
Можеше да се престори, че не го е чула или поне че не го е разбрала, но увъртанията и лъжите й бяха омръзнали, затова издържа на погледа му и каза истината.
— Това е свързано по-скоро с мен, отколкото с теб. Историята е дълга и объркана. Не съм сигурна защо не искам да те убия с изключение на това, че имам склонността да правя нещата по свой начин и определено мога да твърдя, че не съм голяма почитателка на убиването.
Гарванът-демон се втренчи в нея, докато Стиви Рей имаше чувството, че ще започне да се гърчи от погледа на странните му червени очи.
— Би трябвало да го направиш — каза той.
Тя повдигна вежди озадачено.
— Кое? Да те убия или да правя нещата по свой начин? Трябва да уточниш. И не се дръж толкова властно. Не си в положение да ми казваш какво да правя.
Силите му очевидно привършваха и очите му се затваряха, но думите й го накараха отново да ги отвори. Стиви Рей забеляза, че някакво чувство променя изражението му, но лицето му беше толкова чуждо и различно от всичко или всеки, е когото бе свикнала, че не можеше да го разгадае. Черната му човка се отвори, сякаш се приготви да каже нещо, но вместо да заговори, гарванът-демон стисна очи и изстена. Звукът беше изпълнен с напълно човешка агония.
Стиви Рей пристъпи към него. Очите му се отвориха отново и макар че бяха изцъклени от болка, тя видя, че аленият му поглед е фокусиран в нея. Стиви Рей спря и заговори бавно и ясно.
— Ето какво ще се споразумеем. Ще донеса вода и превръзки, но не се чувствам много страхотно да идвам тук. Искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо, което няма да ми хареса.
Този път Стиви Рей забеляза, че чувството в червените му човешки очи е изненада.
— Не мога да се движа — едва отвърна гарванът-демон. Беше очевидно, че му е трудно и да говори.
— Значи имам думата ти, че няма да ме ухапеш или да ми направиш някакво друго неприятно нещо?
— Имаш я.
Гласът му стана гърлен и думата завърши със съскане, което не окуражи Стиви Рей. Тя обаче се изпъчи и кимна, сякаш той не бе прозвучал като змия.