Веселата му усмивка помръкна и Старк понечи да се надигне, а после рязко си пое дъх през зъби и силно пребледня.
Не! Не ставай! — рекох аз и внимателно натиснах раменете му надолу.
— Трябва да кажеш на Дарий.
— Първо ще говоря със Стиви Рей.
— Не мисля, че това е…
Сериозно! Първо трябва да говоря с нея. — Отново хванах ръката му и чрез докосването си се опитах да му внуша да разбере. — Тя е най-добрата ми приятелка.
— Имаш ли й доверие?
— Искам да й вярвам. Винаги съм й вярвала. — Въздъхнах примирено. — Но ако тя не ми каже истината, когато разговаряме, ще отида при Дарий.
— Трябва да стана от проклетото легло, за да се уверя, че не си обкръжена от врагове!
— Не съм обкръжена от врагове! Стиви Рей не ми е враг. — Изпратих безмълвна молитва до Никс да не греша по този въпрос. — Виж, по-рано криех тайни от приятелите си… неприятни неща. — Повдигнах едната си вежда и го погледнах многозначително. — Криех и за теб от тях.
Старк се ухили.
— Е, това е друго нещо.
Не му позволих да ме накара да се усмихна и останах сериозна.
Не, не е така.
— Разбирам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен. Стиви Рей не може да те нарани, тъй като ти контролираш и петте природни стихии, а тя само една. Но не знаеш какви сили имат лошите новаци, които Стиви Рей крие, нито колко са. Аз обаче знам какво е да си лош червен новак, затова обещай ми, че ще внимаваш.
— Да, добре. Обещавам.
— Хубаво. — Той се отпусна на леглото.
Хей, в момента не искам да се тревожиш за мен. Трябва да се съсредоточиш върху оздравяването си. — Поех си дълбоко дъх, за да се подкрепя, и продължих: Мисля, че е
добра идея да пиеш кръв от мен.
— Не.
— Нали искаш да можеш да ме браниш?
Да отвърна Старк и кимна категорично.
— Тогава това означава да оздравееш бързо.
— Да.
— Ще се оправиш по-бързо, ако пиеш от мен, и е логично да го направиш.
Поглеждала ли си се напоследък в огледало? — попита неочаквано той.
— Какво?
— Имаш ли представа какъв вид имаш и колко уморена изглеждаш?
Усетих, че лицето ми поруменя.
— Напоследък нямам време да мисля за неща като грим и прически — защитих се аз.
— Не говоря за грим и прически, а колко си бледа. Имаш тъмни сенки под очите. — Погледът му се плъзна към мястото, където ризата ми закриваше донякъде дългия белег, простиращ се от едното ми рамо до другото. — Как е разрязването ти?
— Добре. — Със свободната си ръка придърпах ризата, макар да знаех, че белегът пак се вижда.
— Хей — нежно каза той. — Аз вече го видях, забрави ли?
Погледнах го в очите. Не бях забравила. Всъщност Старк
не беше видял само белега ми… а всичко от мен. Цялата гола. Лицето ми пламна.
— Не го споменавам, за да те поставя в неудобно положение. Само се опитвам да ти напомня, че наскоро ти едва не умря. Трябва да бъдем силни и в добра форма, Зоуи. Ти трябва да бъдеш силна и в добра форма и затова точно сега няма да взема нищо от теб.
— Но аз искам и ти да бъдеш силен и в добра форма.
— Ще бъда. Не се безпокой за мен. Очевидно практически е невъзможно да ме убият — мило и самонадеяно се усмихна Старк.
— Мисли за моето ниво на стрес. Практически невъзможно не е същото като невъзможно.
— Ще се опитам да го запомня. Той ме дръпна за ръката. — Легни до мен за малко. Харесва ми, когато сме близо един до друг.
— Сигурен ли си, че няма да ти причиня болка?
— Убеден съм, че ще ми причиниш болка — подразни ме Старк и се усмихна, но въпреки това те искам близо до мен. Ела.
Оставих го да ме придърпа до себе си, легнах до него и внимателно сложих глава на рамото му. Той ме прегърна и ме притисна до себе си.
— Няма да се счупя. Спокойно.
Въздъхнах и се помъчих да се отпусна. Увих ръка около кръста му, като внимавах да не го разтърся и да не докосвам гърдите му. Старк затвори очи и бледото му лице се отпусна, а дишането му стана по-дълбоко. Кълна се, че след минута той вече спеше.
Точно така исках да стане заради онова, което бях намислила. Поех си три пъти дълбоко дъх, съсредоточих се и прошепнах:
— Дух, ела при мен.
Мигновено почувствах познатото раздвижване в мен, сякаш току-що бях разбрала нещо невероятно вълшебно, когато душата ми реагира на изпълването с петата природна стихия — духът.
— А сега, тихо, внимателно и нежно отиди при Старк. Помогни му. Изпълни го. Дай му сили, но не го събуждай.
— Говорех тихо и стисках палци наум Старк да продължи да спи. Когато духът излезе от мен, аз усетих, че тялото на Старк се скова за миг, а сетне потрепери и издаде дълга сънена въздишка, докато духът го успокояваше и му даваше сили. Наблюдавах Старк известно време, а после внимателно се измъкнах от прегръдката му. Отново помолих духа да остане с него, докато спи, излязох на пръсти от стаята и безшумно затворих вратата след себе си.
Бях направила само две крачки, когато осъзнах, че нямам представа къде отивам. Спрях и прегърбих рамене. Покрай мен бързо мина монахиня с наведена глава и се стресна, когато и двете вдигнахме глави и погледите ни се срещнаха.
— Сестра Бианка? — Сетих се, че я познавам.
— О, Зоуи, да, аз съм. В коридора е тъмно и за малко не те видях,
— Сестро, мисля, че се изгубих. Би ли ми обяснила къде е стаята ми?
Тя се усмихна мило и ми напомни на сестра Мери Анджела, въпреки че съвсем не беше възрастна като нея.
Върви по коридора, докато стигнеш до стълбището, и се качи на последния етаж. Мисля, че стаята, в която си настанена с Афродита, е номер тринайсет.
— Щастливото число тринайсет въздъхнах аз. Колко уместно. Ти лично вярваш ли, че сами постигаме късмета си?
— В момента съм твърде уморена, за да знам в какво вярвам, Зоуи.
Тя ме потупа по ръката.
— Отиди да си легнеш. Ще се помоля за теб на Дева Мария. Нейната намеса е по-добра от късмета.
— Благодаря.
Отправих се към стълбището. Задъхах се като старица, докато стигна до последния етаж. Белегът на гърдите ми пламтеше и пулсираше от бързите удари на сърцето ми. Отворих вратата, влязох във вестибюла и се облегнах на стената да си поема дъх. Разсеяно потърках гърдите си и изтръпнах от болка. Смъкнах ризата си да видя дали тъпата рана не се е отворила отново и дъхът ми секна, когато съзрях новата татуировка, която украсяваше от двете страни изпъкналата червена линия.
— Бях забравила за това — промълвих аз.
Изумителен е!
Изпищях, пуснах ризата си и отскочих назад толкова рязко, че ударих главата си в стената.
— Ерик!
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи
— Мислех, че знаеш, че съм тук. Не съм се опитвал да се скрия. — Ерик се беше подпрял само на няколко крачки от мен, до вратата с номер тринайсет. Изправи се, разтегли лице в типичната си усмивка на кинозвезда и тръгна към мен. — По дяволите, Зи. Чакам те цяла вечност.
Ерик се наведе и преди да успея да кажа нещо, ме целуна в устата.
Блъснах го и се отскубнах от обятията му.
— Ерик, не съм в настроение да се целувам.
Той повдигна озадачено едната от черните си вежди.
— Така ли? Това ли каза и на Хийт?
В момента няма да говоря за това.
— А кога? Следващия път, когато те видя да пиеш от човешкото ти гадже?
— Знаеш ли, прав си. Нека поговорим сега. — Ядосвах се все повече не само защото бях уморена и напрегната, но и защото Ерик се държеше като абсолютен задник. Чувството му за собственост ми беше дотегнало. — Хийт и аз сме Обвързани. Или го приеми, или недей. И това е единственият разговор, който ще водим по този въпрос.
Отначало той се вбеси, но после учудващо потисна гнева си. Пое си въздух и нададе дълга въздишка, която завърши с нещо като смях.
— Говориш точно като Висша жрица.
— Не се чувствам такава.