Катерът се приближи на разстояние, от което вече можеха да се включат окачващите механизми, и рязко спря.
Ротанов нарочно се бавеше, очакваше допълнително съобщение. Но корабът мълчеше.
Трета степен… Това можеше да означава само едно — корабът се е сблъскал в космоса с нещо неизвестно, което е представлявало заплаха не само за него, но и за всяко устройство или човек, влезли в контакт с него…
Доколкото си спомняше, карантина трета степен беше обявявана само два пъти досега. Първият път заради излъчване, разрушаващо психиката. Психичното заболяване по някакъв странен начин се предаваше от човек на човек. Земната медицина се оказа безсилна да се справи. Починаха всички лекари, взели участие в спасителната експедиция.
При втория случай успяха да приберат екипажа буквално миг преди корабът да се разпадне в космоса… Неизвестна космическа проказа беше разяла целия му корпус. Не беше ръжда, нито окисляване — бяха отслабнали междумолекулярните връзки и металът се превръщаше в прах.
И тогава на спасителите не им беше леко. Техният кораб бе изложен на заразата и се разруши при приближаването към базата. Успяха да приберат хората още в космоса. Пластмасовите скафандри устояха на неизвестната болест, поразила метала.
Какво ли ги очакваше сега? Защо Олег не съобщава подробности? Ами ако корабът е останал без капитан?
Ротанов рязко обърна катера и го насочи към окачващия шлюз.
2.
Това бе един дълъг, безкраен ден. Осем курса на карантинния катер от външния спътник до „Ленинград“. Осем уморителни часа в пълна неизвестност. Инструкцията забраняваше използуването на вътрешна връзка при карантина трета степен. Кабината на пилота беше отделена от карантинното помещение с плътна бронирана плоча, здраво заварена за обшивката и Ротанов не видя дори лицата на спасените от него хора. Можеше да наруши инструкцията и да включи дисплея, можеше да се свърже и с карантинния спътник. Но той сдържа нетърпението си. И твърдо реши да дочака последния, девети курс.
Ето че окачващите устройства с трясък се съединиха за девети път. Ротанов чуваше как свистят горивните помпи, подготвяйки катера за последния му скок до спътника, как проскърцват шлюзовите сглобки. В космоса всички звуци, разнасящи се в дълбоката, звънтяща в ушите тишина, са ясни и силни.
Ротанов различи стъпките на Олег дълго преди той да напусне кораба. Вървеше бавно, тежко и нищо не можеше да се отгатне от неговите крачки. И когато двете крила на шлюза се затвориха шумно и заработи автоматичното откачване, Ротанов за първи път през този ден наруши инструкцията и включи дисплея за вътрешна връзка.
Лицето на Олег, леко изкривено и синкаво от електрониката, изглеждаше странно спокойно на екрана.
— Здравей, приятелю. Казват, че си измислил тази карантина, за да отсрочиш срещата с любимата жена.
Олег се усмихна. Седна в креслото, въздъхна дълбоко и затвори очи, като си позволи едва сега да се отпусне и да свали от раменете си тежестта на похода. Дълго мълча, сякаш не разбираше нетърпението на Ротанов, а когато заговори, не обърна глава, все едно, че разказваше на себе си и претегляше всичко още веднъж, оценявайки го сега с очите на приятеля си…
Забелязали звездата, когато „Ленинград“ излизал от последния си скок. Експедицията искала да установи принципно възможността за прокарване на галактически трасета отвъд границите на звездните струпвания.
Галактиката се разстилала над тях като огромна мъглива спирала, озарена от светлината на неразличими от такова разстояние звезди. А долу, под това светещо петно, се простирала безкрайната тъмна бездна на празното пространство. Само на уредите успявали да различат в дълбините й петънцата на далечни чужди галактики.
И тъкмо тук, съвсем близо до „Ленинград“, блестял яркосинкав гигант от първа величина.
Звезда, която не би трябвало да се намира в този район, а в звездните струпвания в центъра на галактиката.
Установяването дори на факта, че съществува такава звезда скитник, изпаднала от галактическата система, вече било голямо научно откритие. И разбира се, те решили да я изследват.
До звездата се намирала планета, толкова необикновена, колкото и светилото. Орбитата на звездата минавала перпендикулярно на еклиптиката на нашата Галактика и от всичко това следвало, че звездната система е дошла при нас от някакви невъобразимо далечни светове.
Олег замълча, размърда се и се обърна. Погледът му беше устремен някъде в тавана на бронираното помещение. Сякаш отново бе видял онова ослепително феерично видение, своя успех и нещастието си…
За да не го притеснява и да не му пречи, Ротанов леко придърпа ръкохватката на щурвала. Катерът плавно и незабележимо пое нагоре, като удължи траекторията на полета и времето на кратката, странна среща между двамата приятели, участвували заедно в десетки експедиции, съученици от училището втора степен, принудени сега да разговарят помежду си през бронираната плоча.
Гласът на Олег звучеше хладно и неестествено в шлемофона. Сякаш говореше чужд, непознат човек.
— Голяма част от онова, което сега ти разказвам — предупреди го той, — няма да бъде потвърдено в официалния доклад. Не се запазиха почти никакви материали. Повечето ленти са размагнитени. Дори корабният дневник…
— Добре. Продължавай. Не докладваш пред Съвета, на мен твоите ленти не са ми нужни. Макар че е жалко, разбира се…
— Жалко е слабо казано! Това трябва да се види! С думи не мога да предам и една десета част… И тъй, когато се приближихме, ни се стори, че планетата е забулена в гъста мъгла. Но после се усъмнихме. Имахме впечатлението, че тя изобщо няма повърхност.
— Нещо подобно на Юпитер? Втечнен газ?
— Де да беше така. Планетата не отразяваше светлината. В нито една част на спектъра. Повтарям, това трябва да се види. Под мъгливата обвивка се криеше черна бездна. На кораба работеше цялата снимачна апаратура и после десетки пъти разглеждах лентите. Планетата сякаш нямаше повърхност. Лъчът на локатора потъваше надолу като в масло и не се връщаше обратно. Там изчезваха безследно всяка светлина, всяко излъчване.
— И ти, разбира се, реши да кацнеш…
— Така и щях да направя, не исках да изпусна тази черна загадка. Но ми попречиха. Виждал ли си някога кълбовидна мълния?
— Само в лаборатория.
— Тогава си представи няколко подобни светещи бодливи кълба, увеличени петдесетина пъти. Шест такива парчета изневиделица изскочиха от мъглата на планетата и се понесоха към нас, пресичайки курса на кораба по най-прекия път, сякаш за тях не съществуваха нито законите за привличането, нито законите на балистиката. А може би изобщо не притежаваха маса — не знам. На екрана на локатора те не се появиха. Само през оптиката се виждаха пъстрите им обвивки. Ако не беше разликата в електрическите потенциали на тяхната повърхност, щяха да бъдат съвсем незабележими. Отначало не ги приех сериозно. Те минаха встрани от кораба. По-точно, пръснаха се в кръг и нашият кораб се оказа в центъра.
Но не се случи нищо, пресякохме обкръжението им спокойно. После те изведнъж спряха и увиснаха на опашката ни. Това не ми хареса и аз започнах да намалявам скоростта, за да ги пропусна напред. Тогава между тях избухнаха ивици от електрически изпразвания. Доста продължителни. Получи се един вид кръг от огнена мрежа и миг по-късно нашата защита влезе в съприкосновение с тази мрежа.
— Не можеше ли да ги заобиколиш? Опита ли да се измъкнеш от тях?
— Нямах възможност за маневриране. Междувременно „Ленинград“ се бе приближил твърде близо до планетата. Нейната маса се оказа неочаквано голяма, а на всичко отгоре ни омота и тази мрежа и ни затегли надолу. Спирачните двигатели се задавяха от претоварването. Не ни достигна мощност, за да се съпротивляваме и на притеглянето на планетата, и на напора на мрежата. Насочих кораба напред, откъснах се с пълна мощност от кълбата и по тангентата преминах почти над самата повърхност на планетата, като разчитах, че ще завием по парабола. Тъй и стана, само че завоят се получи много по-остър, отколкото трябваше да бъде при тази маса на планетата, изчислена от щурмана. Заобиколих ме планетата и започнахме да се отдалечаваме. И тогава отново видях пред нас същите кълба… Инструкциите относно контактите с неидентифицираните обекти в космоса забраняват решителни действия в такива положения. Но аз не обичам насилствено да ме мъкнат нанякъде.