— Винаги си бил голям познавач и почитател на инструкциите. Олег, признай, стреля ли по тях?
— Само веднъж. И то не по тях, а по своя собствен катер. Ето как стана… Корабът отново започна да губи скорост в енергийното им поле. Преградните стени едва издържаха на претоварването. Скоростта падаше бавно. Върху носовия екран непрекъснато се появяваха разклонените отблясъци на електрически изпразвания. От двете ни страни, малко изостанали, висяха шестте синкави кълба, излъчвайки мъртвешка електрическа светлина.
Като че ли невидимата енергийна мрежа леко се бе огънала под напора на „Ленинград“, но вече ставаше ясно — двубоят между мощностите не се очертаваше в полза на кораба.
— Какво ще правим? — попита щурманът.
— Нищо. Това не са мишени. Не се знае какво представляват.
— Могат да бъдат механизми, животни или нещо друго…
— Дали са животни, ще проверим, като им поставим една малка задача…
Олег завъртя няколко ключа на пулта и рязко бутна стартовия лост. Автоматичният разузнавач се откъсна от кораба, заобиколи го и по отвесна дъга започна да се отдалечава в свободния космос. Ясно се видя как стройната редица на кълбата трепна и се залюля.
Няколко секунди те сякаш се колебаеха какво да предприемат, после две от тях се откъснаха от общата група и се спуснаха да го гонят. Олег незабавно намали мощността на двигателите наполовина и изхвърли втория разузнавач в противоположна посока.
Решило, че жертвата губи сили, още едно кълбо се откъсна и се устреми след автоматичния катер.
Олег им даде време да се отдалечат и пусна третия, последен катер напред по курса. Когато той стигна до енергийната преграда и започна да губи скорост, Олег стреля по него с противометеоритното оръдие…
— Бъди сигурен, че не съм бил пестелив. Зарядът беше максимално мощен. Страхувах се, че ще разтопи обшивката, така пламна пред нас. После корабът беше разтърсен от взривната вълна, но и кълбата си изпатиха. Пръснаха се на различни страни и тогава форсирах с всички генератори. Взривът унищожи енергийната мрежа. Пред нас беше свободният космос.
— Добре си го измислил с катера… Знаеш ли, в това положение те са се държали по-скоро като животни. Ако противникът беше умен, нямаше да разпилява силите си за такива нищожни цели, каквито са разузнавателните катери.
— Не избързвай с изводите. Още не съм свършил. Когато разбраха, че са ни изпуснали, кълбата незабавно и забележи, едновременно прекратиха преследването на катерите и се спуснаха да ни гонят. Но ни отстъпиха в скоростта, пък и пропуснаха момента. Докато се опомнят, ние бяхме набрали значителна скорост. И тъкмо тогава започна най-интересното…
Сякаш по команда шестте кълба изведнъж промениха посоката си и се понесоха едно срещу друго. Стори ни се че ще се сблъскат, но това не стана. Те притежаваха завидната способност да снижават до нула енергията на своето движение. Ако въобще я притежаваха, разбира се. За части от секундата се заковаха едно до друго, а миг след това допряха обвивките си и се сляха в едно цяло.
И това не беше кълбо, а светещ продълговат елипсоид. Искрите на електрическите изпразвания, които дотогава безредно играеха по повърхността на всяко кълбо, бяха завъртени от неизвестна сила в стегната спирала, която опаса странното тяло. То се издължи още повече и на мен дори ми се стори, че от планетата към него се насочи някакъв лъч. Но не съм сигурен. По-късно на лентите не успях да открия лъча. След като се преобразува, това нещо веднага се хвърли след нас. И да ти призная, видът му никак не ми хареса. Не ми хареса и това, че почти без форсиране то набра по-голяма скорост от нашата и бързо започна да ни настига. Ще ти кажа и друго, дотогава смятах, че имат известно право да са враждебно настроени към нас. В края на краищата без разрешение се приближихме плътно до тяхната планета. Но сега ние с пълна мощност се отдалечавахме. И вече ни разделяше разстояние от почти цял парсек1, пък и на мен ми омръзна да играя ролята на пасивна жертва. Обърнах кораба и забавих движението.
— Не трябваше да го правиш.
— Все едно, щяха да ни догонят. Разбираш ли, Игор, не знам какво представляват те, но съм сигурен, че това не е последната ни среща. Искаше ми се да им покажа, че трябва да се съобразяват с нас.
— Да се съобразяват или да се страхуват?
— Преследваха ме, аз само се защищавах. И после не се знае кой от кого трябваше да се страхува… Електрическото вретено също забави движението си, ала продължаваше да се приближава към нас. Намалих още скоростта и реших да не използувам пръв оръжие, каквото и да ни струва това. Съгласи се, че при възникналото положение от мен не можеше да се иска повече.
Вече знаех как да се справя с енергийната мрежа, ако отново се опитат да ни хванат в нея. Но те явно нямаха намерение да повторят предишната неуспешна атака.
Елипсоидът спря на около четиридесет мили от нас. В същото време ние прекратихме напълно ускорението, но аз нарочно продължих да се отдалечавам от планетата, с което исках да им покажа, че имам намерение да си отида.
Насочихме цялата мощност на генераторите за защита и вече се надявахме само на нея. Чувствувахме, че ще се случи нещо — не ни преследваха току-тъй.
— И в края на краищата стреляха по кораба.
Олег кимна мрачно.
— Ти просто си си изпросил този изстрел. След като си изложил кораба, ти си се лишил от възможност за маневриране и си се пред сверил на защитата.
— Тя би трябвало да издържи на импулс най-малко от четиридесет гигавата.
— По мощност им отстъпваш. Спомни си мрежата, която не успя да разкъсаш само с двигателите.
— Не помислих… Пък и работата не беше в мощността. Виж ти… Освен мен никой не забеляза изстрела…
— Как стана всичко?
— Не знам дали това може да се нарече изстрел. От вретеното се отдели някакъв коагулат… Но на всяко материално тяло апаратурата за защита би реагирала само еднозначно. По същия начин през нея не може да мине безследно и енергиен заряд.
— Какво означава „безследно“?
— Както го чуваш. Нямаше нито взривове, нито внезапно нарастване на мощността върху разходомерите на защитното поле. С една дума, нищо.
— А не ти ли се е привидял и самият изстрел?
— Де да беше така… След изстрела, когато взех да проверявам структурата на защитното поле, просто открих в него дупка, голяма колкото футболна топка.
— Не може да бъде!
— Може, Игор, може… На една от лентите успях да видя и самия изстрел. Ракурсът на камерата позволяваше вретеното да се заснеме на фона на Галактиката. На светлия фон съвсем ясно се очертаваше тъмна следа. Нещо подобно на черна мълния беше преминало през нашата защита и бе улучило носа на кораба.
— Но поне е имало удар или тласък?
Олег отрицателно поклати глава.
— Съвсем нищо. След изстрела преследвачът даде заден ход и без да се обръща, започна да се отдалечава към планетата. Скоро останахме съвсем сами. И както се досещаш, състоянието ми не беше много добро. Наредих на аварийната група да прегледа цялата обшивка, не се доверих на роботите. И никаква следа. Нито вдлъбнатина, нито драскотина, сякаш тая дяволия се бе стопила в защитното поле…
— Може и така да е станало, а?
— Отначало и аз си го помислих. Следата върху лентата не беше много ясна. Най-после трябваше да прекратим търсенето. През това време бяхме изразходвали дяволски много енергия. Дори се съмнявах, че ще ни стигне за връщане. Пък и вече не ми се искаше да се насочвам към тази планета без специална подготовка.
Накратко, изчислихме най-късия път до базата и безпрепятствено влязохме в първия скок.
Чак след като излязохме от втория скок, щурманът каза, че всички навигационни уреди едновременно са отказали да работят. Да си призная, не му повярвах. Но после започнаха неприятностите с управлението, с централния компютър, изобщо с всички механизми в носовото отделение.