Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв
Невромантик #3
На сестра ми Фран Гибсън,
с възхищение и любов
1. ПУШЕКЪТ
Призракът беше прощалният подарък на баща й, донесен от облечен в черно секретар в отделението за отпътуващи на Нарита.
През първите два часа от полета към Лондон той лежеше забравен в чантичката й, гладък продълговат предмет, едната му страна носеща вездесъщата емблема на Маас-Неотек, другата деликатно извита така, че да пасва на дланта на потребителя.
Тя седеше стегнато права на креслото си в първа класа, и чертите й бяха подредени в малка студена маска, моделирана по най-характерните изражения на починалата й майка. Околните седалки бяха празни: баща й беше купил мястото заради нея. Беше отказала яденето, което й беше предложил нервният стюард. Плашеха го празните седалки, свидетелство за богатството и мощта на баща й. Човекът се поколеба, след това се поклони и се отдръпна. За момент тя изобрази на маската усмивката на майка си.
Призраци, мислеше си тя по-късно, някъде над Германия, гледайки тапицерията на креслото до нейното. Колко добре се държеше баща й с неговите призраци.
Зад прозореца също имаше призраци, призраци в стратосферата на зимна Европа, частични образи, които се образуваха, ако тя оставеше очите си нефокусирани. Майка й в парка Уено, лицето й деликатно в светлината на септемврийското слънце. Жеравите, Куми! Виж жеравите! И Кумико поглеждаше над езерото Шинобацу, и не виждаше нищо, никакви жерави, само няколко подскачащи черни точки, които сигурно бяха врани. Водата беше гладка като коприна и с цвят на олово, и бледи холограми проблясваха неясно над далечна редица сергии. Но Кумико щеше да види жеравите по-късно, много пъти, в сънищата си: те бяха оригами, ъгловати неща, сгънати от листове неон, ярки вдървени птици, плаващи по лунния пейзаж на лудостта на майка й
Спомняше си баща си, черната му роба отворена над татуираната буря от дракони, втъкнат зад огромната ебонитова повърхност на бюрото си, с очи плоски и ярки като нарисуваните очи на кукла. Майка ти е мъртва. Разбираш ли? И около нея навсякъде са сенките на кабинета на баща й, ъгловатият му мрак. Ръката му се протяга напред, в кръга от светлина на лампата, за да посочи несигурно към нея, ръкавът на робата се отдръпва назад и открива златен Ролекс и още дракони, гривите им се мятат на вълни, увиват се, силни и тъмни, около сочещата му китка. Разбираш ли? Тя не беше отговорила, вместо това беше побягнала, надолу към тайно място, което знаеше, хангара на най-малките от почистващите машини. Те бяха цъкали около нея цяла нощ, сканирайки я на всеки няколко минути с розови проблясъци лазерна светлина, докато баща й не я беше намерил и, миришейки на уиски и цигари Дънхил, я беше отнесъл до стаята й на третия етаж на апартамента.
Спомняше си седмиците, които бяха последвали, безцветни дни, прекарани най-често в костюмираната в черно компания на един или друг секретар, внимателни мъже с автоматични усмивки и стегнато навити чадъри. Един от тях, най-младият и най-малко внимателният, й беше показал на претъпкана пресечка на Гинза, в сянката на часовника Хатори, импровизирана демонстрация на кендо, черният чадър описваше светкавично и безвредно формалните, древни дъги на бойното изкуство. И Кумико се беше усмихнала тогава, със собствената си усмивка, разчупвайки погребалната маска, и затова вината й мигновено бе забита още по-дълбоко и още по-остро в онова място в сърцето й, където тя знаеше срама и безполезността си. Но най-често секретарите я извеждаха да пазарува, от един огромен магазин на Гинза към друг, и през дузина бутици на Шинджуку, препоръчвани от син пластмасов гид на Мишелин, който говореше тромав туристически японски. Тя купуваше само много грозни неща, грозни и много скъпи неща, и секретарите маршируваха непоколебимо след нея с лъскави чанти в яките си ръце. Всеки следобед, когато се върнеха в апартамента на баща й, чантите биваха подреждани грижливо в спалнята й, където оставаха неотворени и недокоснати, докато слугините не ги махнеха.
И през седмата седмица, навечерието на тринайсетия й рожден ден, беше уредено пътуване на Кумико до Лондон.
Ще гостуваш в къщата на мой кобун, беше казал баща й.
Но аз не искам да ходя там, беше казала тя и му беше показала усмивката на майка й.
Трябва, беше казал той и се беше обърнал настрани. Съществуват затруднения, беше добавил той към засенчения кабинет. В Лондон ще бъдеш в безопасност.
И кога трябва да се върна?
Баща й не беше отговорил. Тя се поклони и напусна кабинета му, все още с усмивката на майка си.
Призракът се събуди от докосването на Кумико, когато започнаха спускането си към Хийтроу. Петдесет и първото поколение биочипове на Маас-Неотек избълва неясна фигура на седалката до нея, момче като от някоя избледняла ловна картина, с кръстосани небрежно крака в кафеникави бричове и ботуши за езда.
Драсти каза призракът.
Кумико премига и отвори длан. Момчето проблясна и изчезна. Тя погледна към малкото гладко блокче в ръката си и бавно сви пръсти.
Драсти пак каза той. Викат ми Колин. На тебе?
Тя го зяпна. Очите му бяха опушено яркозелено, високото му чело бледо и гладко под непослушен тъмен кичур. Тя можеше да различи седалките от другата страна на пътеката през блясъка на зъбите му.