Отминавам твоя последен приток, чиито червени води обагрят леко вълните ти. Плъзгам се надолу по твоята делта, покрай места, прославени поради страданията на Де Сото13 и смелите приключения на Ибервил14 и Ла Сал15.
И тук душата ми достига върха на възторга. Слепи за красотата трябва да са очите и сърцето на онзи, който може да те съзерцава тук, в твоите южни предели, без да изпита тръпките на най-възвишено възхищение!
Любувам се на чудните гледки, които неспирно се сменят пред погледа като в някоя вълшебна приказка или като изгледите в някоя панорама. Няма по-хубави от тях на земята няма гледки, които да могат да се сравнят с твоите околности! Нито край увенчаните със замъци рейнски скали, нито по бреговете на древното Средиземно море, нито из островите на Западна Индия. Не! Нийде по света няма такива гледки, никъде нежната хубост не се съчетава така хармонично с дивата прелест.
Взорът не среща тук никаква планина не среща дори и могила, но тъмните кипарисови гори, потънали в сребрист испански мъх, служат за фон на тази картина и не отстъпват по своето величие на гранитните върхове.
Гората вече не слиза до твоите води. Отдавна е паднала тя под секирата на плантатора и на нейно място е избуяла златна захарна тръст, сребрист ориз и белоснежен памук. Но все още доста гори красят гледката тук. Аз виждам тропически дървета с широки лъскави листа палмата сабал, анона, обичащото вода тупело, каталпа с големи фуниеобразни цветове, топящи се liquidambar и восъчнолистата магнолия. С тези гиздави туземки смесват листак стотина прекрасни пришълци портокал, лимон и смокиня, индийски люляк и тамаринд, маслини, мирти и бромелии, а увисналите вейки на вавилонската плачеща върба представляват рязка противоположност на изправените стъбла на исполинската тръстика и копиевидните листа на yucca gloriosa.
В сянката на тези прекрасни дървета пред погледа ми се редят вили и имения, великолепни и разнообразни, както и народностите на хората, които живеят под техните покриви. А те са различни, защото по твоите брегове живеят всички народности на земята и всяка от тях е дала своя принос, за да те накичи с даровете на славната всемирна цивилизация. Сбогом, Баща на водите!
Макар и да не съм се родил в тази чудна южна страна, дълго съм живял в нея и я обичам дори повече от собствената си родина. Там прекарах дните на светлата си младост, на зрялата възраст, диреща приключения, и когато си помисля за тези дни, пред мене изпъкват хиляди спомени, изпълнени с романтика, която никога не ще избледнее. Там моето младежко сърце изпита тръпките на любовта на първата, чиста любов! Нищо чудно, че този кът остава за мене най-свят на земята!
Читателю, чуй историята на тази любов!
Глава II
Шест месеца в Града на завоя16
Както много други юноши, току-що отървали се от колежа, и аз не се чувствувах вече щастлив у дома. Бях обзет от желание да пътувам и бленувах да се запозная с онзи свят, който дотогава знаех само от книгите.
Читателю, чуй историята на тази любов!
Глава II
Шест месеца в Града на завоя16
Както много други юноши, току-що отървали се от колежа, и аз не се чувствувах вече щастлив у дома. Бях обзет от желание да пътувам и бленувах да се запозная с онзи свят, който дотогава знаех само от книгите.
Мечтата ми скоро се сбъдна и ето че без болка наблюдавах как хълмовете на моята родина потъват отвъд черните вълни, без много да мисля дали ще ги видя някога пак.
При все че бях напуснал стените на класическия колеж, съвсем не бях проникнат от симпатии към класицизма. Десетте години, прекарани в размишления над необузданите хиперболи на Омир, механичното стихоплетство на Вергилий и скучните самохвалства на Хораций Флак17 не бяха успели да развият у мене усет за онази класическа красота, която очилатият savant18 долавя или се преструва, че долавя. Аз не съм създаден да живея в света на отвлечените идеи или да мечтая за миналото. Обичам повече истинския, сегашния, заобикалящия ме живот. Донкихотовците могат да играят ролята на трубадури всред порутени замъци, а превзетите госпожици да пропътуват всички земи, посочени в пътеводителите, но що се отнася до мене, аз не вярвам в романтиката на старите времена. В съвременния Тел19 аз виждам наемник, готов да продаде мишците си на първия срещнат тиранин; а живописният Лазарони20, щом го опознаеш по-отблизо, се снишава до равнището на обикновен крадец-кокошкар. Като гледам рушещите се стени на Атина и развалините на Рим, аз виждам само безприютност и глад. Не вярвам в живописността на нищетата. Не може да ме трогне романтиката на дрипите.
И въпреки това именно копнежът за романтика ме накара да напусна своя дом. Бленувах за поетичното и живописното, понеже бях тъкмо в онази възраст, когато човек дълбоко вярва, че те съществуват. Ех! Още не съм се отървал от тази вяра. Сега съм по-стар, ала още не е настъпил за мене часът, в който ще загубя своите илюзии, нито пък някога ще настъпи. Има романтика в живота, това не е лъжа. Тя не живее в изтърканите форми и детинските церемонии на светските салони, нито пък може да се види в блестящите парадни облекла и шумните детинщини на царския двор. Звездите, ордените и званията са смъртоносни за нея, червеното сукно и плюшът я убиват.