Пролог
Изменникът
Изменникът се сгуши в сянката на скалата и се помоли — без да насочва молитвата си конкретно към някого, — помоли се нещата, които яздеха мулета в прохода далеч под него, да не погледнат нагоре. Ръцете го боляха, мускулите на краката и гърба му бяха изтръпнали от изтощение. Студеният вятър с дъх на прахоляк развяваше тънката материя на церемониалното му расо. Изменникът събра кураж и хвърли поглед към пътеката долу.
Петте мулета бяха спрели, но жреците не бяха слезли от седлата си. Техните раса бяха по-тежки, по-топли. Древните мечове, които носеха на гърбовете си, улавяха светлината на утрото и лъщяха в отровнозелено. Мечове драконова направа. Смърт за всеки, чиято кожа порежеха. След време отровата убиваше дори хората, които ги въртяха. Още една причина, помисли си изменникът, бившите му братя да го убият по най-бързия начин и да се върнат у дома. Никой не искаше да носи тези мечове по-дълго от необходимото: посягаха към тях само в краен случай или в пристъп на убийствен гняв.
Е. Поне можеше да се ласкае от мисълта, че го приемат на сериозно.
Жрецът, който предвождаше потерята, се надигна на стремената и примижа към слънцето. Изменникът позна гласа му.
— Покажи се, синко — извика висшият свещеник. — Няма къде да избягаш.
Стомахът на изменника се сви болезнено. Той се размърда и понечи да се спусне към пътеката долу. После спря.
„Вероятно — каза си. — Най-вероятноняма къде да избягам. Но може и да има.“
Тъмните фигурки на пътеката долу се размърдаха, обърнаха се една към друга, казаха си нещо. Думите им не стигнаха до него. Той чакаше, измръзнал и вдървен. Като труп, който милостивата смърт е подминала. Сякаш мина половин ден, докато ездачите в прохода си говореха, макар че слънцето промени ъгъла си в голото синьо небе едва доловимо. А после, между два удара на сърцето, мулетата отново поеха напред.
Изменникът не смееше да помръдне от страх, че някое камъче ще се търкулне по стръмната скала. Широка усмивка напираше да цъфне на лицето му, но той потисна и нея. Нещата, които отдавна бяха изгубили човешкия си облик, подкараха бавно мулетата си по пътеката към края на тясната долина и дългия завой на юг. Когато и последният се скри от погледа му, изменникът се надигна, сложи ръце на кръста си и взе да се диви. Още беше жив. Невероятно, но факт.
Въпреки всичко, на което го бяха учили, въпреки всичко, в което беше вярвал доскоро, даровете на паешката богиня явно не показваха истината. Даваха нещо на слугите й, да, но това нещо не беше истината . Изглежда, целият му живот дотук бе почивал върху паяжина от правдоподобни лъжи. Би трябвало да се чувства изгубен. Съсипан. Вместо това се чувстваше като човек, който се е измъкнал от гробница и вдишва с пълни гърди чист въздух. Широката усмивка най-сетне стигна до лицето му.
Доизкачи западния склон с цената на ожулвания и натъртвания. Сандалите му се хлъзгаха по скалата. Трудно намираше цепнатини, за които да се хване, и издатини, на които да стъпи. Ала по пладне, когато слънцето се издигна в най-високата си точка, все пак стигна до билото. Планински върхове се гънеха на запад, възврели в прегръдката на гигантски облаци, заметнати със сивкавия воал на гръмотевични бури. Ала там, където най-далечните проходи разцепваха планинската снага, релефът се заравняваше. Заглаждаше се. Разстоянието оцветяваше равнините в сивкавосиньо, а вятърът тук, на високото, режеше като нож. Светкавица блесна на хоризонта. Сякаш в отговор се обади ястреб.
Пътуването щеше да отнеме седмици. Нямаше храна — и по-лошо, нямаше вода. Последните пет нощи беше спал в пещери или на завет под някой храст. Бившите му братя и приятели — хората, които беше познавал и обичал през целия си живот — претърсваха пътища и села, гонеха го, както се гони див звяр. А тук, на високото, бяха ловните полета на планинските лъвове и вълчищата.
Изменникът прокара пръсти през гъстата си твърда коса, въздъхна и пое надолу. Вероятно щеше да умре, преди да стигне Кешет и някой град, достатъчно голям, за да се изгуби в него.
Вероятно, но само толкова.
В последния светлик на залязващото слънце откри скален навес близо до плитко поточе. Жертва парче от каишката на десния си сандал и с един клон и тънка пръчка направи грубовато подобие на огнен лък — походно устройство за добиване на огън. С цената на много усилия успя да запали малък огън във висок кръг от камъни и клекна до него в свирепия нощен студ. Сухите клонки от ниската растителност наоколо горяха добре и с малко дим, но пък изгаряха бързо. Изменникът подхранваше предпазливо огъня с по някоя клонка, така че хем да не се разгори толкова, че да издаде убежището му, хем да не угасне. Уви, топлината на пламъците сгряваше единствено лицето и ръцете му.
Чу се далечен вой. Изменникът реши, че няма да мисли за източника му. Цялото тяло го болеше от изтощение, но затова пък умът му, отърсил се от непосредствените трудности на пътуването, премина в режим на опасно ускорение. Спомените му изплуваха в мрака. Чувството на свобода и на избор отстъпи пред чувство на загуба, самота и объркване. Все неща, които можеха да го убият по-сигурно и ефикасно от някой изгладнял планински хищник.
Планината не му беше чужда — родил се беше в планинска местност, която не се различаваше твърде от тази. Детството му беше преминало в игри на разбойници и преследвачи, клонки и дървесна кора бяха първите му оръжия. Хранил ли бе някога надеждата да се влее в редиците на монасите, да заживее в техния голям, скрит от света храм? Сигурно, макар че сега, измръзнал под малкия скален навес, това му се струваше неправдоподобно. Помнеше как зяпа, вдигнал главица, високия каменен зид. Как се диви със страхопочитание на каменните стражи, по един за всяка от тринайсетте раси на човечеството, толкова износени и загладени от вятъра и дъждовете, че всичките — синаецът и тралгунът, южнярят и първокръвният, тимзинът, йемуто и удавеният — имаха еднакви безизразни лица и юмруци като топори. Неразличими. Само широките криле и заострените като кинжали зъби на дракона, надвиснал над всички тях, все още се различаваха ясно. Помнеше и черните букви, вградени в гигантската порта от ковано желязо; букви, наредили се в думи на език, който никой в селото не знаеше.