Когато стана послушник, научи какво пише на портата. „Прикованото не е прекършено.“ Имаше време, когато вярваше, че знае какво означава това.
Вятърът смени посоката си и от огъня се разхвърчаха искри като светулки. Една го парна по клепача и той разтърка око с опакото на ръката си. Кръвта му смени посоката си, теченията в тялото му откликнаха на нещо извън него. Богинята, така си беше мислил. Отишъл беше при гигантската порта с другите момчета от селото. Беше предложил себе си — живота и тялото си, — а в замяна…
В замяна му бяха разкрити мистериите. Само знание в началото — показаха му буквите, колкото да чете свещените книги; и цифрите, колкото да води сметките на храма. Прочел бе историите за Драконовата империя и за нейното падение. За паешката богиня, която донесла правда на света.
Измамливостта, казваха, нямала власт над нея.
Той бе подложил твърдението им на тест, разбира се. Вярваше им, но въпреки това го направи. Лъжеше жреците само за да провери дали лъжите му ще минат. Подбираше лъжите си така, че само той да знае истината — името на бащиния си клан, любимите ястия на сестра си, собствените си сънища. Жреците го налагаха с камшик, когато лъжеше, и се смиляваха, когато казваше истината. И не сгрешиха нито веднъж. Убедеността му набираше сили. Вярата му. Когато висшият свещеник избра него да бъде издигнат в послушник, той почувства, че го чакат велики дела, защото жреците му бяха казали, че така ще стане.
След като кошмарът на церемонията по посвещаването му приключи, той усети силата на паешката богиня в кръвта си. Когато за пръв път усети чуждата лъжа, беше като да открие в себе си ново сетиво. А когато за пръв път проговори с гласа на богинята, усети как думите му предизвикват безпрекословна вяра като да бяха изковани от огън.
А сега беше изпаднал в немилост и всичко можеше да се окаже лъжа. Може би дори Кешет не съществуваше. Вярвал бе, че такова място съществува, вярвал го бе така яростно, че рискува живота си, за да избяга и да отиде там. Самият той никога не беше ходил в Кешет обаче. Може би обозначенията на картите лъжеха. По същия начин може да не беше имало дракони, да не беше имало империя, да не беше имало велика война. И океана не беше виждал — и значи можеше и океан да няма. Знаеше само онова, което беше видял с очите си, чул с ушите си, докоснал с пръстите си.
Не знаеше нищо .
Обзет от внезапен импулс, захапа дланта си под палеца. От раната потече кръв и той сви шепа да я събере. На слабата светлина от огъня кръвта изглеждаше почти черна. Черна с малки по-тъмни възелчета. Едно от възелчетата разгъна миниатюрни крачета. Паячето взе да се щура насам-натам в шепата му. Появи се още едно. Изменникът ги гледаше втренчено — агенти на богинята, в която той вече не вярваше. Бавно и внимателно изгнаникът протегна ръка и я обърна над пламъците. Едното паяче падна в огъня, спаружи се за миг и изчезна.
— Е — каза изменникът, — смъртен си. Товавече го знам.
Планините сякаш нямаха край. Всеки хребет беше нова угроза, всяка клисура беше пропита с опасност. Той заобикаляше селцата отдалече, наближаваше ги колкото да пийне вода от каменните им цистерни. Менюто му се състоеше от гущери и от плодчетата на храстовидните елхи — малки ядки с цвят на месо. Избягваше местата, където следи от широки лапи бележеха пътеки в прахоляка. Една вечер откри кръг от изправени камъни с малка каверна под тях: изглеждаше идеалното място да се подслони за ден-два и да възстанови силите си, но през нощта го споходиха сънища така чужди и пълни с насилие, че щом се събуди, въпреки умората продължи нататък.
Отслабна, коланът от плетени кожени ленти провисна на кръста му. Подметките на сандалите му се изтъркаха, а огненият лък се разваляше постоянно. Времето изгуби значението си. Дните се застъпваха еднообразни. Всяка сутрин изменникът се събуждаше с мисълта: „Това вероятно ще е последният ден от живота ми. Вероятно, но само толкова.“
„Вероятното“ винаги се оказваше достатъчно. А после, един ден малко преди пладне, той застана омаломощен на поредния осеян с камънаци хребет и откри, че планинските възвишения са свършили. Просторните западни равнини се ширеха пред него, някаква река блестеше, заметната с плащ от дървета и зелена трева. Изглеждаше измамно близо. Сигурно щяха да минат още два дни, докато стигне дотам. Въпреки това изменникът седна на един голям грапав камък, обхвана с поглед простора и се разплака.
Докато наближаваше реката, нова тревога заби нокти в стомаха му. Преди седмици, когато се прехвърли тайно през стената на храма и избяга, мисълта да изчезне в някой многолюден град му изглеждаше примамлива перспектива в далечното бъдеще, за която да се кахъри, когато му дойде времето, ако изобщо дойде. А сега виждаше дим от стотици огньове да се издига над дърветата. Следите от диви животни ставаха все по-оскъдни. На два пъти бе зърнал хора да яздят гигантски коне в далечината. Расото му, прашно и мърляво, скъсаните му сандали и вонята на немитото му тяло внезапно му напомниха, че тази част от бягството му ще е точно толкова трудна и опасна, колкото всичко досега. Как щяха да посрещнат хората от Кешет един слязъл от планините дивак? Дали нямаше да го посекат на място?
Заобиколи отдалече крайречния град, изумен от размерите му. Никога не беше виждал толкова голямо селище. Дървените постройки с тръстикови покриви можеха да приютят хиляда души. Улиците бяха настлани с камъни. Той наблюдаваше града от храсталаците, като крадец.
Събра кураж при вида на една жена йему. А и беше много гладен. Жената работеше в градинката си между реката и пътя, отсам последните къщи. Беше с половин ръст по-висока от него и широка като вол в раменете. Бивните стърчаха от долната й челюст, завити нагоре под такъв ъгъл, че беше чудо как не пробождат бузите й при всяка по-широка усмивка. Гърдите й висяха над селска препаска не по-различна от онези, които носеха майка му и сестра му, само дето за изработката на тази бяха отишли три пъти повече кожа и плат.