Изменникът за пръв път виждаше човек, който не е първокръвен. Жената беше първото реално доказателство, че тринайсетте раси на човечеството наистина съществуват. Скрит в храстите, изменникът я гледаше как плеви лехата с дебелите си пръсти, гледаше я и се изпълваше с удивление.
Пристъпи напред преди смелостта му да се е изпарила докрай. Голямата й глава се вдигна рязко, ноздрите й се разшириха. Той вдигна ръка като човек, който моли за извинение.
— Простете — каза. — Аз… Закъсал съм. Надявах се да ми помогнете.
Очите на жената се свиха на цепки. Тя сви рамене като хищна котка, която се готви за бой. Хрумна му, че би било по-разумно първо някак да провери дали жената говори на неговия език и чак тогава да я заговаря.
— Идвам от планините — каза той и чу отчаянието в собствения си глас. Чу и още нещо. Недоловимото за слуха пулсиране на кръвта си. Дарът на паешката богиня, който внушаваше на жената да му повярва.
— Ние не търгуваме с първокръвни — изръмжа жената йему. — Още по-малко с първокръвни от ония трижди посрани планини. Махай се и си отведи хората.
— Нямам хора — каза той. Нещата в кръвта му се раздвижиха развълнувано. Нямаха търпение да влязат в употреба. Жената тръсна глава под въздействието на неговата открадната магия. — Сам съм. И невъоръжен. Вървя вече от… от седмици. Но мога да работя. Срещу малко храна и място, където да се наспя на топло. Само за тази нощ.
— Сам и невъоръжен. Прекосил си планината, казваш?
— Да.
Жената изсумтя и изменникът остана с впечатлението, че го преценяват. Че му издават присъда.
— Ти си идиот — каза тя.
— Да — съгласи се той. — Идиот съм. Дружелюбен идиот обаче. Безвреден.
Проточи се една доста дълга пауза, преди жената да се разсмее.
Накара го да пълни с речна вода цистерната, докато тя си довърши плевенето. Кофата беше направена като за йему и той я пълнеше само наполовина, иначе не би могъл да я помръдне. Ала въпреки това се труди мъжката, напред-назад между малката къща и кейчето от неогладени дъски. Внимаваше да не се нарани, да не му потече кръв. Жената и така не беше от най-гостоприемните, а видеше ли паяците, съвсем щеше да се наежи.
По залез-слънце го покани на трапезата си. Огънят в огнището беше силен и след първия миг на инстинктивен страх изменникът си напомни, че нещата, които доскоро му бяха братя, не са тук и не търсят издайнически знаци за присъствието му. Жената му сипа яхния от гърнето над огъня. Яхнията имаше онзи богат, многопластов аромат на храна, сготвена в гърне, което никога не слиза от огъня, а само се допълва с по парче месо и по някой зеленчук, както дойде. Някои от тъмните мръвки в мазната яхния може да се бяха озовали в гърнето по времето, когато той е напускал храма, или дори преди това. По-вкусно нещо не беше ял в живота си.
— Мъжът ми отиде до кервансарая — каза тя. — Един от принцовете щял да идва и народът ще е гладен. ’Сичките прасета отведе. Ако имаме късмет, ше ги продаде. И ше им ’земе достатъчно сребро, та да изкараме сезона на бурите.
Той слушаше гласа й, слушаше и раздвижването в кръвта си. Последното, което жената каза, беше лъжа. Жената не вярваше, че среброто ще им стигне. Изменникът се запита дали това я тревожи и дали той не би могъл да й помогне някак. Можеше поне да опита. Преди да си тръгне.
— ’Ми ти, лайненце продрискано? — попита тя с глас мек и топъл. — Чия овца си боднал, та дириш работа при мен?
Изменникът се засмя. Топлата храна в стомаха, припукващите пламъци в огнището и мисълта, че отвън го чакат сламеник и вълнено одеяло, успяха с общи усилия да премахнат напрежението в раменете и възлите в червата му. Големите, изпъстрени със златни петънца очи на жената йему го следяха неотлъчно. Той сви рамене.
— Открих, че вярата в нещо не го прави вярно — каза той предпазливо. — Имаше неща, които бях приел, в които вярвах безрезервно, а после… открих, че греша.
— Някой те е подвел тоест? — попита тя.
— Да, подведоха ме — кимна той, после се замисли. — Или пък не. Едва ли е било съзнателно. Колкото и неистинско да е едно нещо, то не е лъжа, ако вярваш в него.
Жената йему подсвирна — което си беше истински подвиг предвид бивните й — и взе да ръкопляска с престорено възхищение.
— Момчето с кофата се оказа философ — рече тя. — Сега какво? Ще почнеш да проповядваш и да искаш десятък от хората?
— Никога — отвърна той и се засмя с нея.
Жената загреба от паницата си. Огънят припукваше. Нещо — мишки може би, или насекоми — шумолеше в тръстиковия покрив.
— Загубил си си ума по някоя жена, нали? — попита тя.
— Богиня — отвърна изменникът.
— Мда. То, ’се на богове и богини изглеждат — каза тя, вперила поглед в огъня. — Влюбиш се и ’сичко ти се струва различно. Все едно бог проговаря ’секи път, кога си отворят плювалника. А после…
Изсумтя отново, отчасти развеселено, отчасти с горчивина.
— И какво толкоз се обърка с таз твойта богиня? — попита тя.
Изменникът загреба нещо, което имаше бегла прилика с картоф, зъбите му потънаха в хрупкавата кожица и меката сърцевина. Опита се да облече в думи мислите, които никога не беше изричал. Гласът му потрепна.
— Тя ще изяде света.
Капитан Маркъс Уестер
Маркъс потри брадичка с мазолестата си длан.
— Ярдем?
— Сър? — избумтя тралгунът, извисил се до него.
— Денят, когато ще ме изхвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?
— Да, сър.
— Няма да е днес, нали?
Тралгунът скръсти яките си ръце и размърда едното си ухо. Обиците му звъннаха.