Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.
— И човекът е умирал, без изобщо да научи нещо за многообразието и красотата на света! — възмутено се обади Вир Норин. — Но за онази древност, когато деветдесет процента от хората не са можели дори да четат, това не е учудващо. Дългият живот е бил обременителен, просто ненужен. Умрелите на младини били наричани любимци на боговете. Но на Торманс има доста висока техническа цивилизация. В такъв случай как могат да секат дърветата, които още не са дали плод? Това е безумие и гибел!
— Вир, забравяте, че имаме пред себе си не комунистическо и дори не социалистическо общество, а класова социална структура. Според мен чудовищният обичай на ранната смърт има пряка връзка с пренаселеността и с изтощаването на ресурсите на планетата — възрази Родис.
— Разбирам — каза Чеди, — ранната смърт не е за всички!
— Да. Онези, които движат техническия прогрес, трябва да живеят по-дълго, да не говорим вече за управляващата върхушка. Умират неспособните да дадат на обществото нищо друго освен живота си и елементарен физически труд, тоест негодните за високо равнище на образованието. Във всеки случай на Торманс има две класи: образовани и необразовани, над които стоят управниците, а някъде между тях са хората на изкуството — забавляващите, украсяващите и оправдаващите.
— Те също не умират на двайсет и пет години! — възкликна Ола Дез.
— Естествено. Но като че ли за артистите там, където се изискват младост и красота, пределът на живота не е доста по-висок.
А по ТВФ на звездолета загърмя рязка, диво ритмична музика, прекъсвана от напевите на марша, тоест от съгласувания ритмичен вървеж на човешкото множество. Пискливите звуци на непознати инструменти пресичаха едва доловимата нишка на скокливата и неспокойна мелодия. Започваше филм на историческа тема.
По просторните, обрасли с висока трева степи се точеха тромави каруци, запрегнати с рогати четирикраки, наподобяващи земните преживни — нещо средно между антилопи и волове. Яхнали по-дългокраки, приличащи на елени животни, през степите препускаха почернели от слънцето тормансиани и размахваха брадви или механизми, аналогични с огнестрелното оръжие от древността на Земята. Ездачите смело се бранеха от глутници пълзящи късокраки хищници, от гъмжила ужасни змии с високи, сплескани отстрани глави. В престрелката загиваше или пътуващият през степта керван, или нападателите, или и едните, и другите.
Бързо разбраха, че гледат филм за разселването на тормансианите по планетата. Не им стана ясно само какви са нападащите разбойници. Те не можеха да бъдат сметнати за туземци, защото по нищо не се различаваха от преселниците.
Екипажът на «Тъмен пламък» успя да види голям брой филми, постановки и картини на тема героичното минало и покоряването на новата планета. Яростните побоища, надпрепусквания и убийства се редуваха с удивително плоско елементарно разкриване на духовния живот. Навсякъде и винаги възтържествуваха младите мъже, надарени с качествата, които се смятаха за особено ценни в този въображаем свят на забавните илюзии. Това бяха свадливостта, силата, бързата реакция и умението да стрелят с примитивно оръжие във вид на тънка тръба, от която при силно разширяване на газовете изхвръкваше тежко късче метал.
Подобни теми се разглеждаха в различни вариации и много бързо омръзнаха. Но те все пак продължаваха да ги гледат заради откъслеците автентична хроника на древните времена, често пъти вмъкнати в крайно глупав сюжет. В тези стари откъслеци прозираше лицето на една девствена и богата на живот планета, още недокосната от намесата на човека.