За щастие след третия скок успяхме да се доближим макар и встрани до набелязаната точка, но затова пък доста близо до базата на Регос, и решихме да се доберем до нея с помощта на обикновените двигатели. При това състояние на навигационната апаратура не можехме и да помислим за пространствен преход. Пък и генераторите взеха да ни правят номера.
— Да ви „правят номера“ ли?
— Някак необяснимо загубиха мощност… Акумулиращите устройства престанаха да задържат енергия. Тя сякаш изчезваше вдън земя.
Сам разбираш, да се пълзи със скорост, по-малка от тази на светлината, не е много весела работа. До Регос ни предстоеше да се влачим почти четири месеца. Но само след месец у тези, които бяха дежурни в кабината за управление до носовото отделение, открихме необясними заболявания.
Хората започнаха да се разстройват подобно на механизмите. Отначало това напомняше простуда, грип, вирусна инфекция. Събори и доктора. Не помогнаха и антибиотиците. Странен беше и фактът, че след като напуснеха кабината, хората се оправяха по магически начин. И взеха да се страхуват от дежурството в носовата кабина. Наложи се да преместим всичко в кърмовото помещение. Но това не реши въпроса, защото разцентроването на механизмите нарастваше с катастрофална бързина и постепенно обхвана целия кораб.
Кораб без навигация, без управляващи системи, с несигурни генератори, на всичко отгоре и грип, ако това, разбира се, беше грип… Такива ми ти работи…
— Правилно си постъпил, като си обявил карантина.
— Най-неприятното в тази история е, че нищо не е ясно. Всички факти, които могат да се установят и докажат, се намират на границата на нормалните повреди, разстройване и неуспехи най-сетне. Фактите, които изложих пред теб, в доклада, уви, няма да се потвърдят. Карантината също може да се отмени. Сигурен съм, че срещу нея ще се обяви по-голямата част от екипажа. Представяш ли си след едногодишен поход да престоиш затворен в станцията още пет-шест месеца? Мога да ги разбера.
— Какво стана с лентите?
— Размагнитени са. И тук, както и за всичко останало, може да има две причини. Случайно да са попаднали под въздействието на временно магнитно поле, при повредите в апаратурата то е могло да се появи на най-неочаквани места. През дългите походи в корабните системи възникват множество повреди. Колкото по-сложна е системата, толкова по-често се поврежда. Ние свикнахме с този факт и започнахме да дублираме най-важните възли. Цялата работа е в броя на повредите. Едва ли ще успея да докажа нещо. Ще ми кажат: причината е в магнитното поле на планетата. А то наистина се оказа необикновено силно. Липсват ми доказателства, липсват ми неопровержими факти…
Двамата дълго мълчаха. Едва сега Ротанов погледна към екрана и забеляза колко много се е отклонил от спътника.
Наложи се да пренасочи катера и да включи импулсните двигатели. Мигащият фар на спътника започна бързо да се приближава. И двамата разбраха, че всичко вече е казано. Освен може би най-важното… Скоро ще дойде краят на тяхната среща и карантината за дълги месеци ще прекъсне каквото и да било общуване. После ще има комисии, разследване. Ротанов отново ще бъде погълнат от еднообразната всекидневна работа. Всичко, което сега му се струваше много важно, постепенно ще бъде забравено, ще отстъпи на втори план, изместено от дребните спешни задачи и проблеми… И тогава Олег се реши.
— Искам да ми помогнеш. Трябва да се изпрати специална експедиция до „Черната“, така нарекохме тази планета. Моят доклад вероятно ще се стори на Съвета неубедителен. Разчитам на твоя авторитет…
— Олег, няма да направя това.
— Не ми ли вярваш? И на теб ли са ти нужни доказателства?
— Разбира се, не. Тъкмо защото не се съмнявам, няма да те подкрепя в Съвета. Докато учените не разберат какво е станало, не можем и да помислим за експедиция до твоята „Черна“.
— Как ще разберат от нашите ограничени данни, без ленти, без експерименти? Знае ли някой по кои закони може да се обясни случилото се. Ние не ги познаваме. Помни ми думата — повечето учени ще отрекат всичко. Ние се сблъскахме с принципно ново нещо и забележи, тази звезда не стои на едно място, а се движи към нашия звезден ръкав. И се движи много по-бързо, отколкото предполагаш. Нямаме време да чакаме учените да построят своята теоретична база. Налага се да търсим защита в движение, дори да рискуваме. Тук нищо не можем да направим. Нямаме друг избор. Налага се да приемем предизвикателството, иначе можем да закъснеем.
— Никой не ни е предизвиквал. Случилото се с „Ленинград“ е само единичен случай. Не си струва да се вдига шум за това из цялата Федерация. Няма да ни позволят да излагаме на опасност хора. Още не сме готови да изследваме тази планета. Ти дори не си разбрал колко ти е провървяло.
— И в какво ми е провървяло?
— Че се върна! Че Регос се оказа наблизо! Че сега имаме карантина трета степен вместо поредния пропаднал без вест кораб! Сега поне съществуват някакви обяснения за зачестилото изчезване на наши кораби през последните години!
Олег дълго мълча. Светлините на спътника запълзяха нагоре. Вече се виждаше грапавият му борд, затулил Регос с гърлото на окачващия шлюз. Двигателят изрева за последен път, катерът рязко спря и започна да се обръща.
— Игор, станал си много предпазлив — достигна до него в шлемофона умореният и малко потиснат глас на Олег. — Това не е ли признак на старост? — Той сякаш четеше мислите му. — Или търсиш оправдание, за да не летиш с мен?
— Човек може да си помисли, че си ме поканил — измърмори Ротанов, като внимаваше да не удари кърмата на катера в шлюза.
— Говори направо. Няма да се обидя. — Олег нарочно го предизвикваше, за да го накара да каже всичко до край. Но Ротанов само прокара длан по лицето си, постара се гласът му да не издаде обзелото го вълнение.
— Станал съм по-мъдър, Олег. По-мъдър, а не по-предпазлив. Трябва да почакаш с тази планета.
Късно през нощта, когато се добра до своето жилище на единадесети хоризонт в базата, Ротанов се просна на леглото, без да се съблича. Отдавна не беше изпадал в толкова лошо настроение.
Животът отминаваше, стегнат във веригата от маловажни неща. Полетите към далечните звезди, към чуждите цивилизации, откритията, потресли цялата Федерация, останаха в миналото. Сега той беше само администратор. Един от многото и може би не особено добър. Наистина, научи се да поставя работата над всичко. Научи се и да отказва на приятелите, да не взема безразсъдни решения, които често пъти в сложни положения се оказваха единствено верните.
Ротанов лежеше по гръб, забил невиждащ поглед в тавана. Струваше му се, че десетте бронирани горни хоризонта на базата крепост притискаха гърдите му. Че от тази дълбока стоманена пещера вече никога няма да се измъкне навън към звездите и корабите… Струваше му се, че през безбройните тавани, които го отделяха от небето, вижда един мъртъв, изоставен от хората кораб с тъмни илюминатори. Вижда познатия олющен борд със стопени по краищата ромбове на бронята, с херметически затворени люкове. С изключени електрически вериги и завинаги угаснали двигатели. Кораб, който изобщо вече няма да лети, притаил в себе си тайната, така дълбоко прикрита зад множество въображаеми причини, незначителни факти и още по-незначителни последствия, че няма да успеят да я изтръгнат никога оттам, колкото и да се опитват, и тази тайна ще ръждясва години наред заедно с консервирания кораб, погребана завинаги под камари от ненужни доклади, безполезни комисии, експертизи и разследвания…
В нещо старият му приятел имаше право. Времето отлита безвъзвратно и полека-лека променя нас, решенията ни, мислите ни. Трябва да стане нещо необикновено, което да излезе извън рамките и да разтърси основите, за да прекъсне рутината, похабяваща хората с възрастта. Но такива събития се случват рядко. Много рядко.
Мислите му започнаха да се объркват. Вече бе на границата между съня и реалността. И в този странен полусън му се стори, че за миг видя мълния…