Опита се да отрече, но се изчерви. Изчервява се от всичко.
Нищо по-лесно от това, да го заставиш да се отбранява. Естественото изражение на лицето му е нещо като горката наранена душа. Овче. Не, жирафско. Като длъгнест, сух жираф. Продължих да го засипвам с въпроси, но той не отговаряше. Единственото, което можеше да направи, беше да си даде вид, че нямам право да питам. Като че ли това не е влизало в сметките му.
Никога не е имал нищо общо с момичета. Поне с момичета като мен.
Като бяло цвете в саксия.
Висок е шест фута7. Осем или девет инча повече от мен. Кльощав е, така че изглежда по-висок, отколкото е. Длъгнест. Ръцете му са прекалено големи, отвратително месести, в бяло и розово. Не са ръце на мъж. Адамова ябълка твърде голяма, китки твърде големи, брадичка твърде голяма, захапана навътре долна устна, червени ръбове на ноздрите. Увеличена трета сливица. Има един от тези смешни, никакви гласове необразован, мъчещ се да изглежда образован. Непрекъснато се издава. Лицето му е прекалено дълго. Черна коса, без блясък. Чуплива е, започва да оплешивява, груба. Като залепена. Винаги сресана. Всеки път е със спортно сако, спортни панталони и вратовръзка с игла. Дори с копчета за ръкавели.
Той е това, което хората наричат приятен млад човек.
Абсолютно безполов (така изглежда).
Държи ръцете си отзад или увиснали край тялото, сякаш няма никаква представа какво да прави с тях. Почтително изчаква да му дам нарежданията си.
Рибешки очи. Наблюдават. Това е всичко. Няма никакво изражение.
Кара ме да ставам капризна. Като недоволна богата клиентка (той продавач в магазин за платове).
Това е неговата линия. Псевдосмирен. Толкова съжалявам.
Сядам, изяждам храната си и чета книга, а той ме гледа. Ако му кажа да си отиде, отива си.
Наблюдавал ме е тайно в продължение на две години. Обичал ме отчаяно, бил много самотен, но знаел, че каквото и да стане, ще бъда над него. Беше ужасно говореше толкова сковано, винаги казваше нещата по заобиколен начин, непрекъснато трябваше да се оправдава едновременно с това. Стоях и слушах. Не можех да го погледна.
Сърцето му. Изпоплесках целия отвратителен мандаринен килим с повръщано. Когато той свърши с чистенето, останахме мълчаливи. После стана да си върви, а аз се опитах да му кажа, че го разбирам, че няма да кажа на никого, ако ме пусне да си отида вкъщи, но той включи на заден ход. Мъчех се да си дам вид, че го разбирам, че много му съчувствам, но сякаш това го плашеше.
На следващата сутрин се опитах пак, разбрах името му (зловещо съвпадение!8), говорих му много разумно, гледах го и го умолявах, но той отново се изплаши.
16-ти октомври
Следобед. Сега би трябвало да съм в час по рисуване. Още ли се върти земята? Още ли свети слънцето? Снощи си помислих, че съм умряла. Това е смъртта. Това е адът. В ада сигурно няма други хора. Или има, но само един такъв, като него. Дяволът сигурно не изглежда дяволски, сигурно е доста привлекателен. И е като него.
Нарисувах го тази сутрин. Исках да уловя лицето му, да илюстрирам тази прилика. Не се получи много добре, но той го поиска. Каза, че ще ми плати ДВЕСТА ЛИРИ. Той е луд.
Аз. Аз съм неговата лудост.
С години е търсил нещо, в което да вложи лудостта си. И накрая ме намери.
Не мога да пиша така, във вакуум. Без да се обръщам към никого. Когато рисувам, винаги си мисля за някого като Д. П., застанал до рамото ми.
Всички родители трябва да са като нашите, тогава сестрите наистина стават сестри. Те трябва да са една за друга това, което сме аз и Мини.
Мила Мини.
Вече съм тук повече от седмица и ми липсваш много. Липсва ми свежия въздух, свежите лица на всички тези хора, които толкова мразех в метрото, свежите неща, които се случваха всеки час, всеки ден, само ако можех тогава да ги видя имам предвид свежестта им. Най-много ми липсва свежа светлина. Не мога да живея без светлина. Изкуственото осветление всички линии ме заблуждават почти ме кара да копнея за тъмнината.
Не ти казах как се опитах да избягам. Не спах цяла нощ, не можех да заспя. Беше толкова задушно, а корема ми в безпорядък (той полага максимални усилия да готви, но е безнадежден). Казах му, че нещо с леглото не е както трябва и след това просто се обърнах и хукнах. Но не успях да затворя вратата, за да го заключа вътре и той ме хвана във външното помещение. През ключалката успях да зърна дневната светлина.
Той мисли за всичко. Заключва вратата с катинар, така че да стои отворена. Но опитът си струваше. Една ключалка светлина за седем дни. Беше предвидил, че ще се опитам да го залостя вътре.
След това, в продължение на три дни му обръщах гръб и му се цупех. Не се хранех. Спях. Когато бях сигурна, че няма да дойде, ставах, танцувах малко, четях книги и пиех вода. Но не докоснах храната му.
Накрая го накарах да се споразумеем. Условието му беше шест седмици. Преди седем дни, даже шест часа биха ми се сторили прекалено много. Разплаках се. Накарах го да свали на четири седмици. Не съм по-малко ужасена от това, че съм с него. Постепенно научих наизуст всеки инч от тази воняща крипта. Тя започва да ме стяга, чувствам се като зазидан червей. Но четирите седмици не ми се виждат чак толкова много.