Нямам никаква сила, никаква воля, имам запек във всякакъв смисъл.
Мини, вчера ходихме с него горе. Най-напред въздухът да не си в пространство десет на десет на двайсет (измерих го), да си под звездите, да дишаш чудесния, чудесния, макар че беше влажно и мъгливо, прекрасния въздух.
Помислих си, че ще успея да избягам. Но той стисна лакътя ми, а ръцете и устата ми бяха завързани. Беше толкова тъмно. И толкова самотно. Никаква светлина. Само тъмнина. Дори не знаех накъде би трябвало да побягна.
Къщата е стара. Отвън може и да е покрита с дърво. Отвътре има много греди, подовете са хлътнали, таваните са много ниски. Наистина е хубава стара къща, обзаведена е с най-умопомрачителния добър вкус взет назаем от женските списания. Зловещи несъответствия на цветове, смесица от стилове в мебелировката, провинциална бъркотия, фалшиви антики, ужасни пиринчени орнаменти. И картините! Няма да ми повярваш, ако опиша, колко са ужасни. Каза ми, че някаква фирма подбрала мебелите и обзавела къщата. Сигурно са се отървали от всички боклуци, които са намерили в складовете си.
Банята беше фантастична. Знаех, че би могъл да нахълта вътре (на вратата няма ключалка, дори не може да се затвори, завинтил е някакво дърво). Но някак си бях сигурна, че няма да го направи. Беше толкова приятно да видя пълна топла вана и истинска тоалетна, че всичко друго ми стана почти безразлично. Накарах го да чака с часове. С нищо не показа, че има нещо против. Беше добър.
На нищо не се противи.
Видях начин да изпратя навън послание. Бих могла да го пусна в малко шишенце и след това в тоалетната. Бих могла да го завържа с някаква ярка панделка. Някой, някъде, някой ден може би ще го види. Ще направя това следващия път.
17-ти октомври
Мразя промяната у себе си.
Приемам прекалено много неща. Да започна с това, че най-напред си мислех да се заставя да се държа неутрално, да не допускам лудостта му да вземе връх в даденото положение. Но той би могъл да го е намислил именно така. Кара ме да се държа точно, както той иска.
Това не е просто една фантастична ситуация, това е фантастична вариация на фантастична ситуация. Искам да кажа, сега след като съм в ръцете му, той не се кани да прави това, което всеки би очаквал. Така ме принуждава да се чувствам неестествено благодарна. Толкова съм самотна. Не може да не разбира това. Ще вземе да ме накара да разчитам на него.
На ръба съм, въобще не съм толкова спокойна, колкото изглежда (когато чета, каквото съм написала).
Има толкова много време, което трябва да преживея. Безкрайно, безкрайно, безкрайно време.
Това, което пиша, е неестествено. Сякаш двама души се мъчат да поддържат разговор.
Точно обратно на рисуването. Правиш една линия и веднага разбираш дали е добра или не. Но сега пиша един ред и след време го прочитам отново.
Вчера вечерта поиска да ме снима. Оставих го да направи няколко кадъра. Помислих, може да допусне невнимание и някой да види снимките. Но предполагам, че живее съвсем сам. Трябва да е така. Вероятно цяла нощ е проявявал и копирал снимките (нима би могъл да отиде във фотоателие? Изключено!). Аз, осветена от светкавица на няколко парчета гланцова хартия. Не ми хареса светкавицата. От нея ме боляха очите.
Днес не се случи нищо, освен че постигнахме нещо като споразумение, за да ме остави да се раздвижвам. Без дневна светлина все още. Но мога да излизам във външното помещение. Чувствах се вкиснато, така че се държах вкиснато. След обяд го накарах да се махне, след вечеря също го накарах да се махне. Подчини се и двата пъти. Прави всичко, което му кажа. Купи ми грамофон и плочи, и всичко от огромния списък, който му дадох. Иска да ми купува разни неща. Бих могла да пожелая всичко. Освен свободата си.
Купи ми скъп швейцарски часовник. Казах му, че ще го използвам докато съм тук, и ще му го върна, преди да си тръгна. Казах му, че не мога да понасям оранжадения килим на пода и той донесе някакви индийски и турски неща. Три индийски рогозки и красив, тъмночервен, розово-оранжев и в сепия, поръбен с бяло турски килим (обясни ми, че бил единственият, който те имали, така че, не мога да го отдам на неговия вкус).
Сега тази килия е малко по-годна за живеене. Подът е много мек и еластичен. Строших всички гнусни пепелници и вази. Грозните украшения не заслужават да съществуват.
Толкова много го превъзхождам. Знам, че звучи порочно и самонадеяно. Но наистина е така. Така че, пак става дума за добрите училища и noblesse oblige9. Чувствам, че трябва да му покажа как живеят и се държат приличните човешки същества.
Преди три вечери беше толкова странно. Толкова бях възбудена, че ще напусна тази крипта. Чувствах, че почти напълно се владея. Изведнъж всичко ми се стори като някакво велико приключение, нещо, за което след някой и друг ден ще разказвам на всички. Нещо като партия шах със смъртта, която най-неочаквано съм спечелила. Чувството, че съм била изложена на ужасен риск и сега всичко е минало. Дори, че ще ме пусне да си отида.
Безумие.
Трябва да му дам име. Ще го наричам Калибан.
Пиеро. Прекарах цял един ден с Пиеро, прочетох всичко за него, разгледах всички илюстрации в книгата, преживях ги. Как бих могла да стана добър художник, когато знам толкова малко геометрия и математика? Ще накарам Калибан да ми купи книги. Ще стана геометрик. Ще разбия съмненията за модерното изкуство. Представих си Пиеро застанал пред картина на Джаксън Полак10, не, дори на Пикасо или Матис11. Очите му. Просто виждам очите му.