Такива хора! Трябва да съм седяла до тях в метрото, да съм се разминавала с тях на улицата, разбира се, чувала съм какво си говорят и знаех, че съществуват. Но някак си, не исках да повярвам. Изглеждаше ми невъзможно.
Диалог. Той седеше неподвижно и лицето му изразяваше нещо като: колко чудесно е изкуството! (Заради мен, разбира се, не защото мисли така.)
М. Знаеш ли кое е странното в тази къща? В нея няма никакви книги. Освен тези, които си купил заради мен.
К. Горе има няколко.
М. За пеперуди.
К. Има и други.
М. Няколко гадни криминалета. Никога ли не четеш истински книги каквито трябва? (Тишина.) Книги за важни неща, написани от хора, които наистина чувстват живота. Не просто боклуци, с които да убиеш времето във влака. Книги.
К. Повече ми харесват леките романи. (Напомня ми боксьор. Ще ти се да падне в нокаут.)
М. Можеш и бездруго да прочетеш Спасителят в ръжта. Почти съм я свършила. Знаеш ли, че съм я чела два пъти, а съм с пет години по-млада от теб?
К. Ще я прочета.
М. Това не е наказание.
К. Погледнах я преди да ти я донеса.
М. И не ти хареса.
К. Ще я опитам.
М. Гади ми се от тебе.
После тишина. Чувствах се нереално сякаш беше пиеса и аз съм забравила кой точно съм в нея.
По-рано днес го попитах защо събира пеперуди.
К. Срещам се с по-приятни хора.
М. Не може да ги събираш само заради това.
К. Имах един учител. Когато бях малък. Той ми показа как. Не знаеше много. Още ги поставяше по стария начин. (Това има нещо общо с ъгъла на крилата. При модерния начин, те се слагат под прав ъгъл.) И чичо ми. Той се интересуваше от природата. Винаги ми е помагал.
М. Изглежда е бил приятен човек.
К. Хората, които се интересуват от природата винаги са приятни. Да вземем например секция Бръмбари, както я наричаме. Това е Ентомологичната секция на Природонаучното общество в нашия град. Приемат те такъв, какъвто си. Не те гледат надменно. Нищо такова.
М. Не всички са приятни. (Но той не разбра.)
К. Имаш предвид снобите. Само че повечето са каквито аз казвам. По-приятен тип хора, отколкото ти отколкото аз срещам съм срещал по обикновения начин.
22-ри октомври
Днес стават две седмици. Отбелязала съм дните отстрани на скрина. Като Робинзон Крузо.
Чувствам се потисната. Недоспала. Трябва, трябва, трябва да избягам.
Ставам все по-бледа. Чувствам се болна, слаба, непрекъснато.
Тази ужасна тишина.
Той е толкова без никаква милост. Толкова неразбираем. Какво иска? Какво е писано да стане?
Не може да не вижда, че се разболявам. Казах му тази вечер, че ми трябва малко дневна светлина. Накарах го да ме погледне и да види колко съм пребледняла.
Утре, утре. Той никога не казва не направо.
Днес си мислех, че би могъл да ме държи тук вечно. Няма да е много дълго, защото ще умра. Абсурдно е, сатанинско, но няма начин да избягам. Отново се опитвах да намеря хлабави камъни. Бих могла да издълбая проход зад вратата. Бих могла да изкопая проход, водещ направо навън. Но той трябва да е поне двадесет фута дълъг. И цялата тази пръст. Заровена в нея. Никога не бих успяла. По-скоро ще умра. Така че, трябва да е зад вратата. Но за да го направя ми трябва време. Трябва да съм сигурна, че няма да идва поне шест часа. Три за дупката, два, за да разбия външната врата. Чувствам, че това е най-добрият шанс за мен, не трябва да го губя, да го унищожавам, заради лоша подготовка.
Не мога да спя.
Трябва да направя нещо.
Ще напиша за първия път, когато срещнах Д. П.
Карълайн каза, о, това е Миранда, племенничката ми. И продължи отвратително да му говори за мен (една съботна сутрин, бяхме тръгнали по покупки), а аз не знаех накъде да гледам, макар че преди това ми се искаше да се запозная с него. Беше ми говорила.
Веднага ми хареса начина, по който се отнесе с нея хладно, без да скрива отегчението си. Без да отстъпва, като всеки друг. После ми говори за него през целия път до вкъщи. Знаех, че я шокира, но тя не го признаваше. Двата му разбити брака и очевидния факт, че няма високо мнение за нея. Така че, исках да го защитя още от самото начало. След това срещата в парка. Отново ми се беше искало да го видя и отново се почувствах засрамена.
Начинът, по който ходеше. Много стегнато, не размъкнато. Толкова хубаво авиаторско яке. Не каза почти нищо, знаех, че не иска да е с нас (с Карълайн), но ни беше настигнал отзад не би могъл да види кои сме, очевидно вървеше в нашата посока. И може би (пак съм суетна) нещото, което се случи, когато Карълайн продължаваше да бърбори (вижте ме каква дама с напредничави разбирания съм) беше; че просто разменихме погледи. Аз знаех, че е ядосан, а той знаеше, че се срамувам. Така че, дойде до Кенуд с нас, а Карълайн продължи да се показва.
Докато, пред един Рембранд, тя не каза: Не мислиш ли, че мъничко, мъничко се е отегчил на средата на работата си. Искам да кажа, никога нямам чувството, че чувствам това, което би трябвало да чувствам. Знаеш ли? И тя му пробута тъпия си смях (чуй какво ти говоря).
Аз го гледах и изведнъж лицето му едва забележимо се стегна, сякаш го бяха хванали със свален гард. Не беше предназначено за моите очи, просто нещо в линията на устата му незабележимо се промени. Погледна я само веднъж. Почти развеселен. Но гласът му не беше. Беше леденостуден.