Нещата, които Пиеро изрича в шепата си, в гънката на ръкава си. Знам всичко това, казвали са ни го и аз също съм го повтаряла. Но днес наистина го почувствах. Почувствах, че цялата наша епоха е измамна, фалшива. Начинът, по който хората говорят за ташизъм12 и кубизъм, и за този или онзи изъм, и дългите думи, които използват. Големи, изцапани буци от думи и фрази. Само за да прикрият факта, че могат, или не могат да рисуват.
Искам да рисувам като Берта Морисо13, нямам предвид с нейните цветове и форми или каквото и да било физическо, а с нейната простота и светлина. Не искам да съм интелигентна, или велика, или значителна, при целия този тромав мъжки анализ. Искам да рисувам слънчев блясък върху детски лица, или цветя върху жив плет, или улица след априлски дъжд.
18-ти октомври
Д. П. Трябва да рисуваш с цялото си същество. Най-напред на това трябва да се научиш. Останалото е късмет.
Добро решение: не трябва да бъда екзалтирана.
Тази сутрин нарисувах цяла серия бързи скици на фруктиера с плодове. Тъй като Калибан желае да дава, не ме интересува колко хартия хабя. Окачих ги и го накарах да посочи най-добрите. Естествено той избра тези, които най-много приличаха на скапаната фруктиера. Започнах да му обяснявам. Похвалих една от рисунките (тази, която харесваше най-много на мен). Ядоса ме тя не означаваше нищо за него и всъщност ми обясни по проклетия си начин (щом ти казваш, трябва да е така), че всъщност, пет пари не дава. За него бях просто едно дете, което се забавлява.
Сляп, сляп друг свят.
Моя грешка. Показвах се. Как би могъл да види магията в изкуството (не моето, в изкуството въобще), когато бях толкова екзалтирана?
След обяд имахме спор. Винаги ме пита дали може да остане. Понякога се чувствам толкова самотна, толкова болна от собствените си мисли, че му позволявам. Искам да остане. Ето това прави затвора от теб. А има спасение, спасение, спасение.
Спорехме за ядреното въоръжаване. Онзи ден имах съмнения. Не и сега.
Диалог между Миранда и Калибан.
М. (Аз седях на леглото и пушех. Калибан беше на стола до желязната врата, както обикновено, вентилаторът работеше навън.) Какво мислиш за водородната бомба?
К. Нищо кой знае какво.
М. Все трябва да имаш някакво мнение.
К. Надявам се да не падне върху теб. Или мен.
М. Струва ми се, че никога не си живял с хора, които вземат нещата сериозно и говорят за тях сериозно. (Пак наранената физиономия.) Хайде сега да опитаме пак. Какво мислиш за водородната бомба?
К. Ако кажа нещо сериозно, ти няма да го приемеш сериозно. (Втренчих се в него, докато почувства, че трябва да продължи.) Очевидно е. Нищо не може да се направи. Има я и ще я има.
М. Не те интересува какво ще стане със света?
К. Каква ще е разликата, ако ме интересуваше?
М. О, Боже!
К. От нас не зависи нищо.
М. Слушай, ако има достатъчно хора, които смятат, че бомбата е нещо отвратително, и че една добра нация никога не би си помислила да притежава такова нещо, каквито и да са обстоятелствата, правителството ще трябва да предприеме някакви действия. Нали?
К. Празни надежди, ако питаш мен.
М. Как мислиш, че се е зародило християнството? Или каквото и да било друго? Тръгнало е от малка група хора, които не са губили надежда.
К. Тогава какво би станало, ако дойдат руснаците? (Умен въпрос, мисли той.)
М. Ако може да се избира между това да пускаме бомби над тях и да останат тук, като наши завоеватели тогава предпочитам второто, винаги второто.
К. (шах и мат) Това е пацифизъм.
М. Разбира се, че е, дебела главо! Знаеш ли, че съм вървяла пеша през целия път от Олдърмастън14 до Лондон? Знаеш ли, че съм отделила много часове от времето си, за да разнасям листовки, да надписвам пликове и да споря с нещастници като теб, които не вярват в нищо? Които наистина заслужават да им се пусне бомба?
К. Това не доказва, че си права.
М. Това е отчаяние, заради липсата на (лъжа, не казах всичките тези неща но наред с това, което наистина съм казала, ще напиша и това, което съм искала да кажа) чувства, на любов, на разум в тоя свят. Отчаяние, че някой може дори да си помисли да пусне бомба, или да нареди да бъде пусната. Отчаяние, че на толкова малко от нас изобщо им пука. Отчаяние, че в този свят има толкова бруталност и безразличие. Отчаяние, че съвсем нормални млади мъже могат да станат зли и порочни, само защото са спечелили много пари. И след това да направят това, което ти направи на мен.
К. Знаех си, че ще стигнеш до това.
М. Да, ти си част от всичко. Всичко свободно и прилично на този свят, бива затваряно в гадни тъмни килии от хора-зверове, на които не им пука.
К. Познат ми е твоят тип. Мислите, че целият цъфнал и вързал свят трябва така да се устрои, че всичко да става както на вас ви харесва.
М. Не бъди толкова тъп.
К. В армията бях редник. Ти нищо не можеш да ми кажеш. Тези като мен просто вършат това, което им се нареди (наистина беше твърде възбуден, по неговите норми) и си правят сметката, ако не са в състояние да го извършат.
19-ти октомври
Бях навън.
Цял следобед рисувах копия (Пиеро) и ми беше дошло настроението, при което просто трябва да изляза навън, трябва да отида на кино или в някое кафене, където и да било. Но навън.