Накарах го да ме изведе, като му се предложих като роб. Завържи ме, казах, но ме изведи.
Завърза ме, ръцете и устата, хвана ме за ръката и обиколихме градината. Доста голяма. Беше много тъмно, едва различавах пътеката и някои дървета. И е много самотна. Забутана някъде в провинцията.
Тогава, в тъмнината изведнъж усетих, че нещо с него не е наред. Не можех да го видя, но изпитах неочакван страх, просто усещах, че иска да ме целуне или дори по-лошо. Опита се да каже нещо, колко е щастлив; гласът му беше напрегнат. Задушаваше се. И после мислех, че изобщо не може да изпитва дълбоки чувства, но не е така. Толкова е ужасно да не можеш да говориш! Обикновено пред него се защитавам с думи. Думите ми и видът ми. Мълчеше, но знаех, че е измъчен.
През цялото време дишах чудесния въздух навън. Беше хубав, толкова хубав, че не мога да го опиша. Толкова жив, толкова пълен с аромат на зеленина, с аромат на село и с хиляди други тайнствени, мокри ухания на нощта.
Тогава мина кола. Значи, пред къщата има някакво шосе. Щом чухме мотора, ръката му се стегна около моята. Молех се колата да спре, но фаровете просто преминаха от другата страна и се загубиха.
За щастие, бях премислила преди това. Ако се опитам да избягам и не успея, той никога няма да му пусне навън отново. Така че не трябва да хуквам при първата възможност. И съзнавах, тогава, че по-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне да се измъкна безнаказано. Ако побягна. (И без това не бих могла да го направя стискаше ръката ми като с менгеме.)
Но беше ужасно. Да знаеш, че толкова наблизо има други хора. И не подозират.
Попита ме дали искам да обиколим още веднъж. Поклатих глава, не. Бях толкова уплашена.
Когато слязохме долу, му казах веднага, че искам да се изясним по сексуалните въпроси.
Казах му, че ако изведнъж му се доще да ме изнасили, аз няма да се съпротивлявам, ще го оставя да върши каквото си поиска, но че никога повече няма да му проговоря. Казах му, че съм сигурна, че и сам той ще се срамува от себе си. Нещастно човече, изглеждаше достатъчно засрамен и без това. Било само моментна слабост. Накарах го да си стиснем ръцете, но бас хващам, че когато е излязъл от избата, е въздъхнал с облекчение.
Никой не би повярвал, че е възможна такава ситуация. Той ме държи напълно като затворник. Но във всякакво друго отношение, аз съм като любовница. Разбирам, че ме насърчава това е начин да ме държи по-малко недоволна, отколкото би трябвало да бъда.
Същото се случи миналата пролет, когато се умилквах около Доналд. Започнах да чувствам, че е мой, че знам всичко за него. И ми стана много неприятно, когато замина за Италия ей така, без да ми каже. Не че го обичах сериозно, а защото имах смътното чувство, че е мой, но той не поиска от мен разрешение.
Изолацията, в която ме държи. Без вестници. Без радио. Без телевизия. Ужасно ми липсват новините. Никога досега не са ми липсвали. Но имам чувството, че светът е спрял да съществува.
Всеки ден му казвам да ми донесе вестник, но това е едно от нещата, за които се инати. Няма причина. Смешно. Знам, че няма смисъл да го моля. Все едно да го помоля да ме закара до най-близката гара.
Но ще продължавам да настоявам, каквото и да става.
Кълне се, че е изпратил чека на организацията, но не знам. Ще поискам да видя разписката.
Случка. Днес за обяд поисках сос Устър. Той никога не забравя нищо, което съм поискала, но този път не беше взел соса. Така че става, излиза, качва се по стъпалата, отключва катинара, който задържа вратата отворена, залоства отвън, взема соса, донася го във външната изба, заключва външната врата, после пак слага катинара, влиза при мен. И изглежда изненадан, че се смея.
Никога не допуска и най-малката небрежност в ритуала със заключването и отключването. Дори и да изляза във външното помещение незавързана, какво бих могла да направя? Не мога да го заключа вътре, не мога и да изляза навън. Единственият ми шанс е, когато влиза с подноса. Понякога не слага катинара на вътрешната врата веднага. Ако се втурна покрай него тогава, бих могла да пусна резетата й и да остане вътре. Но той никога няма да влезе, ако не съм достатъчно далеч от вратата. Обикновено отивам и поемам подноса.
20-ти октомври
Единадесет часа сутринта.
Току-що се опитах да избягам.
Изчаках го да махне резетата на вратата, тя се отваря навън, за да я блъсна с всичка сила. Покрита е с метал само откъм мен, иначе е дървена и много тежка. Мислех си, че ще мога да го ударя и да го зашеметя, ако я блъсна в точния момент.
Така че, когато започна да се отваря, тласнах с цялата сила, която можах да събера. Той падна, а аз хукнах навън, но разбира се, всичко зависеше от това, дали съм го зашеметила. Въобще не бях. Сигурно е поел удара с рамо, после не го движеше много свободно.
Както и да е, улови пуловера ми. За миг почувствах другата част от него, понякога я долавям насилието, абсолютната решимост да не ме пусне да си вървя. Е, добре, промърморих само, оправих се и се върнах вътре.
Той каза, можеше да ме нараниш, тази врата е много тежка.
Аз му възразих, всяка секунда, която ме държиш тук, ме нараняваш.